4 - Вътрешна политика на Европейския съюз

Допускат ли член 7, параграф 1 от Директива 93/13 и член 22, параграф 2 от Директива 2008/48 или други разпоредби от правото на ЕС в областта на защитата на потребителите:
а) концепцията на Закона за несъстоятелността, който позволява на съда да разглежда действителността, размера или реда на вземанията, произтичащи от правоотношения по потребителски договор, само въз основа на инцидентен установителен иск, предявен от синдик, кредитор или (при посочените по-горе ограничения) длъжник (потребител),
б) разпоредби, които в контекста на националното законодателство относно производството по несъстоятелност ограничават правото на длъжника (потребител) да поиска от съда проверка на предявените вземания на кредиторите (доставчици на стоки или услуги) само до случаите, в които е одобрено освобождаване на длъжника от последиците на неплатежоспособността с прекратяване на производството — при това само по отношение на необезпечени вземания — и в които при наличие на изпълняеми вземания, признати с решение на компетентен орган, за длъжника съществува допълнителното ограничение да се позовава само на това, че вземането вече не съществува или че е погасено по давност, както предвиждат разпоредбите на член 192, параграф 3 и член 410, параграфи 2 и 3 от Закона за несъстоятелността?
При утвърдителен отговор на първия въпрос, доколко в производство относно вземания по договор за потребителски кредит:
а) съдът трябва да вземе предвид ex officio, дори при липса на възражение от страна на потребителя, липсата на предоставяне от страна на кредитора на информацията, изисквана по член 10, параграф 2 от Директива 2008/48,
б) и да изведе от това предвидените в националното право последици, като обяви за нищожни договорните клаузи?
Имат ли посочените по-горе разпоредби от Директивите директен ефект и могат ли да се прилагат пряко предвид факта, че като разглежда инцидентен иск ex officio (или като пристъпва към проверка на вземане, която е недопустима от гледна точка на националното право поради негодно възражение от страна на длъжника потребител), съдът се намесва в хоризонталните отношения между потребителя и доставчика на стоки или услуги?
Какъв е „общият размер на кредита“ по смисъла на член 10, параграф 2, буква г) от Директива 2008/48 и какъв е „размерът на усвояването“ при изчисляването на ГПР съгласно формулата, посочена в приложение I към Директива 2008/48, при положение че в договора за кредит формално е определен размер на кредита, който следва да бъде изплатен, но същевременно е уговорено, че веднага след предоставянето на кредита вземанията на кредитора за разходите по кредита и за първата погасителна вноска (или за следващите погасителни вноски) ще бъдат прихванати до определен предел от уговорената сума, така че прихванатите суми на практика изобщо не са изплатени на потребителя, нито са приведени по сметката му, а остават през цялото време на разположение на кредитора
Доколко включването на тези суми, които на практика не са били изплатени, се отразява на размера на изчисления ГПР?
Какво е необходимо да се вземе предвид при преценката дали размерът на уговорената компенсация е неоснователно висок по смисъла на точка 1, буква д) от приложението към Директива 93/13 — кумулативното действие на всички клаузи за неустойка в договора, независимо дали кредиторът действително настоява те да бъдат изпълнени изцяло и дали от гледна точка на нормите на националното право някои от тях могат да бъдат счетени за недействителни, или само общият размер на неустойките, които действително са били поискани или могат да бъдат поискани?
В случай че договорните неустойки бъдат приети за неравноправни, необходимо ли е да се оставят без приложение всички отделни неустойки, които, само разгледани заедно, са довели съда до констатацията, че размерът на компенсацията е неоснователно висок по смисъла на точка 1, буква д) от приложението към Директива 93/13, или трябва да се оставят без приложение само някои от тях (и в такъв случай въз основа на какви критерии)?