Заключения

1) Как следва да се тълкуват съдържащите се в [Директива 2015/1535] изрази „технически регламент“ на услугите на информационното общество и „правило за услуги“ на информационното общество и по-специално трябва ли тези изрази да се тълкуват в смисъл, че включват и данъчни мерки, които не целят пряко регламентиране на специфичната услуга на информационното общество, а привеждането в съответствие на конкретното ѝ упражняване в рамките на държавата членка, налагайки по-специално на всички доставчици на услуги по посредничество във връзка с недвижими имоти — включително и на стопанските субекти, които не са установени в страната и които предоставят своите услуги онлайн — спомагателни и инструментални задължения за ефективното събиране на дължимите от наемодателите данъци, като:
a) събиране и последващо съобщаване на данъчните органи на държавата членка на данните, свързани с договорите за краткосрочен наем, сключени в резултат на дейността на посредника;
б) удържане на дължимата на данъчните органи част от сумите, платени от наемателите на наемодателите, и последващо внасяне на тези суми в държавния бюджет[?]
2) a)
Допуска ли принципът на свободно предоставяне на услуги, съдържащ се в член 56 ДФЕС, както и аналогичните принципи, произтичащи от [Директиви 2000/31 и 2006/123] — ако бъдат счетени за приложими в тази област — национална мярка, която предвижда за действащите в Италия посредници във връзка с недвижими имоти, включително и за операторите, неустановени в страната и предоставящи услугите си онлайн, задължения за събиране на данните, свързани със сключените с тяхното посредничество договори за краткосрочен наем, и последващото им съобщаване на данъчната администрация, с цел събиране на преките данъци, дължими от ползвателите на услугата?
б) Допуска ли принципът на свободно предоставяне на услуги, съдържащ се в член 56 ДФЕС, както и аналогичните принципи, произтичащи от [Директиви 2000/31 и 2006/123] — ако бъдат счетени за приложими в тази област — национална мярка, която предвижда за действащите в Италия посредници във връзка с недвижими имоти, включително и за операторите, неустановени в страната и предоставящи услугите си онлайн, които участват в етапа на плащане по договорите за краткосрочен наем, сключени с тяхното посредничество, задължението за удържане на данък върху тези плащания с последващо внасяне в държавния бюджет, с цел събиране на преките данъци, дължими от ползвателите на услугата?
в) При утвърдителен отговор на предходните въпроси, може ли принципът на свободно предоставяне на услуги, съдържащ се в член 56 ДФЕС, както и аналогичните принципи, произтичащи от [Директиви 2000/31 и 2006/123], ако бъдат счетени за приложими в тази област, все пак да бъдат ограничавани в съответствие с правото на Съюза от национални мерки като описаните в букви а) и б), поради неефективността в противен случай на данъчната удръжка, свързана с преките данъци, дължими от ползвателите на услугата?
г) Може ли принципът на свободно предоставяне на услуги, съдържащ се в член 56 ДФЕС, както и аналогичните принципи, произтичащи от [Директиви 2000/31 и 2006/123], ако бъдат счетени за приложими в тази област, да бъдат ограничавани в съответствие с правото на Съюза от национална мярка, която налага на неустановените в Италия посредници задължението да посочат данъчен представител, длъжен да изпълнява от името и за сметка на неустановения в страната посредник описаните в буква б) национални мерки, предвид неефективността в противен случай на данъчната удръжка, свързана с преките данъци, дължими от ползвателите на услугата?
3) Трябва ли член 267, трета алинея ДФЕС да се тълкува в смисъл, че при повдигнат от някоя от страните въпрос за тълкуване на правото на Съюза (първично или вторично), придружен от точното посочване на текста на въпроса, юрисдикцията си запазва все пак правото самостоятелно да преформулира този въпрос, определяйки по свое усмотрение, според знанието и убеждението си, съответните норми от правото на Съюза, националните разпоредби, които потенциално са в противоречие с тях, и точното словесно съдържание на запитването, при условие че е в рамките на материята предмет на спора, или е длъжна да приеме въпроса, както той е формулиран от страната заявител?“