Заключения

1) Следва ли от чл. 78, параграф 1 и параграф 2, букви а), г) и е) от [ДФЕС], съображение 12 и чл. 1 от Директива [2013/32], че предвиденото по член 33, параграф 2, буква д) от същата директива основание за недопустимост на молби за международна закрила, съставлява норма с директен ефект, която не може да бъде оставена неприложена от държавите членки, в това число чрез прилагане на по-благоприятни разпоредби по националното право, предвиждащи разглеждане на първата молба за международна закрила, от гледна точка на това дали кандидатът отговаря първо на условията за статут на бежанец и след това на условията за субсидиарна закрила, както изисква чл. 10, параграф 2 от същата директива?
4) Следва ли, че чл. 4, параграф 4 от Директива [2011/95], тълкуван във връзка със съображение 36 от същата директива, изисква преценката за основателни опасения от преследване или реален риск от тежко посегателство, да е основана само на факти и обстоятелства, относими към молителя?
5) Допуска ли чл. 4 от Директива [2011/95], тълкуван във връзка със съображение 36 от същата директива и чл. 31, параграф 1 от Директива [2013/32], национална съдебна практика в държава членка, която:
а) задължава компетентния орган да разгледа в общо производство молбите за международна закрила на членовете на едно семейство, когато тези молби се основават на общи факти и по-конкретно на твърдения, че само единият от членовете на семейството има качеството на бежанец;
б) задължава компетентния орган да спре производството по молбите за международна закрила на членовете на едно семейство, които в лично качество не отговарят на условията за такава закрила, до приключването на производството по молбата на члена на семейството, която е подадена на основание, че лицето има качеството на бежанец по смисъла на чл. 1, буква А от Женевската конвенция;
в това число, допустима ли е посочената съдебна практика по съображения, свързани с висшия интерес на детето, запазване на целостта на семейството и зачитането на правото на личен и семеен живот, с правото на оставане в държава членка до разглеждането на молбата, по аргумент от чл. 7, чл. 18 и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, съображения 12 и 60 и чл. 9 от Директива 2013/32, съображения 16, 18 и 36, чл. 23 от Директива 2011/95, съображения 9, 11 и 35, чл. 6 и чл. 12 от Директива 2013/33/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 г. за определяне на стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила?
6) Следва ли от съображения 16, 18 и 36 и член 3 от Директива [2011/95], тълкувани във връзка със съображение 24 и чл. 2, буква г) и й), чл. 13 и чл. 23, параграфи 1 и 2 от същата директива, че допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство по чл. 8, ал. 9 от [ЗУБ], на основание на която се считат за бежанци и членовете на семейството на чужденец с предоставен статут на бежанец, доколкото това е съвместимо с личния им статус и не са налице основанията по националното право, които изключват предоставянето на статут на бежанец?
7) Следва ли от предвиденото за мотивите на преследване по чл. 10 от Директива [2011/95], че подаването на жалба до Съда по правата на човека против държавата по произход на лицето, определя същото лице като принадлежащо към определена социална група по смисъла на чл. 10, параграф 1, буква г) от същата директива, съответно подаването на жалбата следва да се счита за политическо мнение по смисъла на буква д) от същата разпоредба?