Съд

1. Следва ли член 59 и член 60 от Договора за ЕО (сега съответно член 49 ЕО и член 50 ЕО) да се тълкуват в смисъл, че не допускат държава членка да налага на предприятие със седалище в друга държава членка, което предоставя услуга на територията на първата държава членка, да спазва национални разпоредби като тези, предвидени в § 1, параграф 3, първо изречение от Arbeitnehmerentsendegesetz (германския закон за командироването на работници), съгласно които работниците, командировани от предприятието за целите на тази услуга, получават право на платен отпуск, при условие че, от една страна, работниците не разполагат със съществено еквивалентна защита съгласно разпоредбите на държавата членка, в която работодателят им е установен, така че прилагането на националните разпоредби на първата държава членка им предоставя реално предимство, което съществено допринася за тяхната социална защита, и от друга страна, прилагането на разпоредбите на първата държава членка е пропорционално на преследваната цел от общ интерес?
2. a) Допускат ли член 59 и член 60 от Договора за ЕО държавна разпоредба, съгласно която се предоставя по-дълъг платен отпуск от този, предвиден в Директива 93/104/ЕО на Съвета от 23 ноември 1993 година относно някои аспекти на организацията на работното време, и която по време на командироването се прилага и за работници, командировани в тази държава членка от доставчици на услуги, установени в други държави членки?
b) В степента, в която това е обосновано поради обективни различия между, от една страна, предприятия със седалище в Германия и, от друга страна, предприятия със седалище в други държави членки, допускат ли член 59 и член 60 от Договора за ЕО национални разпоредби, които предоставят на първите предприятия право на възстановяване от фонда за отпуск на сумите, изплатени като обезщетение за отпуск и допълнителни плащания, докато разпоредбите не предоставят това право на вторите предприятия, а вместо това предоставят на командированите работници пряко вземане към този фонд?
c) Следва ли националният съд, с оглед на принципа на пропорционалност, да определи видовете информация, които германските органи могат законно да изискват от доставчици на услуги със седалище извън Германия
За тази цел националният съд следва да направи преценка дали обективни различия между положението на предприятия със седалище в Германия и положението на предприятия със седалище извън Германия обективно налагат допълнителната информация, която се изисква от последните предприятия?
3. Допускат ли член 59 и член 60 от Договора за ЕО национална уредба, съгласно която всички предприятия със седалище в други държави членки, които предоставят услуги в строителния сектор на територията на първата държава членка, са обхванати от режима за платен отпуск, докато предприятия със седалище в първата държава членка, които извършват само част от дейността си в този сектор, не са всички обхванати от режима за своите работници, заети в този сектор?