Съд

Съвместими ли са с членове 59 и 60 от Договора за ЕО националните разпоредби, които задължават предприятия, установени в друга държава членка и предоставящи услуги на територията на приемащата държава, да спазват национални правила относно платения отпуск за командировани работници?
Допустимо ли е националното законодателство да предоставя по-дълъг платен отпуск от минималния, предвиден в Директива 93/104/ЕО, да предвижда различен ред за възстановяване на разходи за отпуск между местни и чуждестранни работодатели, както и да изисква повече информация от работодатели, установени в други държави членки?
Съвместимо ли е с членове 59 и 60 от Договора за ЕО национално определение на понятието „предприятие“, което води до различно третиране на предприятията в зависимост от това дали са установени в приемащата държава или в друга държава членка, по отношение на приложимостта на колективните трудови договори в строителния сектор?

Съвместими ли са с членове 49 и 50 ДФЕС националните разпоредби, които задължават предприятия, установени в друга държава членка и предоставящи услуги на територията на приемащата държава, да спазват национални правила относно платения отпуск за командировани работници?
Допустимо ли е националното законодателство да предвижда по-дълъг платен отпуск от минималния, определен в Директива 93/104/ЕО, и да го прилага спрямо командировани работници от други държави членки?
Съвместимо ли е с правото на Съюза различното третиране на предприятия, установени в приемащата държава, и на предприятия, установени в други държави членки, по отношение на правото на възстановяване на разходи за отпуск и задължението за предоставяне на информация?
Съвместимо ли е с членове 49 и 50 ДФЕС определянето на различно понятие за "предприятие" за целите на приложимостта на колективните трудови договори спрямо предприятия, установени в други държави членки, което води до по-широк обхват на задълженията им?

Съвместими ли са с членове 49 и 50 ДФЕС националните разпоредби, които задължават предприятия, установени в друга държава членка и предоставящи услуги на територията на приемащата държава, да спазват национални правила относно платения отпуск за командировани работници?
Позволяват ли членове 49 и 50 ДФЕС национални разпоредби, които: а) предоставят по-дълъг платен отпуск от минималния по Директива 93/104/ЕО; б) предвиждат различен режим на възстановяване на разходите за отпуск между местни и чуждестранни работодатели; в) изискват по-обширна информация от работодатели, установени в други държави членки?
Съвместима ли е с членове 49 и 50 ДФЕС национална разпоредба, която определя различно понятието „предприятие“ за целите на обхвата на колективните трудови договори в зависимост от това дали работодателят е установен в приемащата държава или в друга държава членка?

Съвместими ли са с правото на Европейския съюз националните разпоредби, които задължават предприятия, установени в друга държава членка и командироващи работници в Германия, да прилагат германската система за платен отпуск, включително задължението за внасяне на вноски във фонд за отпуск?
Допустимо ли е националното законодателство да предоставя по-дълъг платен отпуск от минималния, предвиден в правото на Съюза, да предвижда различен ред за възстановяване на разходите за отпуск и да изисква повече информация от чуждестранните работодатели, отколкото от местните?
Съвместимо ли е с правото на Европейския съюз определението за предприятие, което води до различно третиране на предприятия, установени в Германия, и предприятия, установени в други държави членки, по отношение на обхвата на задължението за участие във фонда за отпуск?

Съвместими ли са с членове 49 и 50 ДФЕС национални разпоредби, които задължават предприятия, установени в друга държава членка и предоставящи услуги на територията на приемащата държава, да осигурят на командированите си работници право на платен отпуск по реда на националното законодателство на приемащата държава?
Допустимо ли е националното законодателство да предвижда по-дълъг платен отпуск от минималния, установен с Директива 93/104/ЕО, да предоставя право на възстановяване на разходите за отпуск само на местни работодатели, а на чуждестранните работодатели – не, и да изисква от чуждестранните работодатели предоставяне на повече информация от тази, която се изисква от местните работодатели?
Съвместимо ли е с членове 49 и 50 ДФЕС национално определение на „предприятие“, което води до това, че всички командировани работници на чуждестранен работодател се считат за едно предприятие, докато за местните работодатели се прилага различна дефиниция, което може да доведе до различно третиране при прилагането на колективните трудови договори?