Следва ли Директива 2014/42/ЕС да се тълкува в смисъл, че се прилага за правна уредба на държава членка, съгласно която националният съд постановява конфискация на незаконно придобито имущество в рамките на или след производство, което не се отнася до установяването на едно или няколко престъпления?
Необходимо ли е установените в член 8 от Директива 2014/42 минимални стандарти на гарантирани права на собствениците и третите лица да се тълкуват в смисъл, че допускат национално право и съдебна практика, които предвиждат конфискация без наличие на предвидените в член 4, член 5 и член 6 от Директива 2014/42 предпоставки за конфискация, когато наказателното производство срещу съответното лице е прекратено поради липса на престъпление (потвърдено от съд) или лицето е оправдано поради липса на престъпление?
По-специално, следва ли член 8 от Директива 2014/42 да се тълкува в смисъл, че гаранциите, които тази разпоредба предоставя на правата на осъдено лице, чието имущество подлежи на конфискация, следва да се прилагат и в случай като настоящия в производство, което протича паралелно и независимо от наказателното производство?
Следва ли презумпцията за невиновност, закрепена в член 48, параграф 1 от Хартата, изискването за зачитане на правото на защита, установено в член 48, параграф 2 от Хартата и принципът на ефективност да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба като тази по главното производство, която:
а) създава презумпция за престъпен характер на имущество с неустановен или недоказан произход (член 1, алинея 2 от Закона за отнемане на имущество от 2012 г.);
б) създава презумпция за наличие на основателно предположение за незаконно придобито имущество (член 21, алинея 2 от Закона за отнемане на имущество от 2012 г.);
в) размества доказателствената тежест за доказване на произхода на имуществото и средствата за неговото придобиване не само за проверяваното лице, а и за третите лица, които трябва да доказват произход не на своето, а на имуществото на праводателя си, дори когато придобиването е възмездно;
г) въвежда „имущественото несъответствие“ като единствено и решаващо доказателство за наличие на незаконно придобито имущество;
д) размества доказателствената тежест за всички засегнати лица, а не само за осъденото лице, и то преди и независимо от неговото осъждане;
е) допуска прилагането на методика за правно и икономическо проучване и анализ, въз основа на която се установява предположението за незаконен характер на съответното имущество, както и неговата стойност, което предположение е обвързващо за решаващия съдебен орган, без той да може да осъществи пълен съдебен контрол върху съдържанието и прилагането на методиката?
Следва ли член 5, параграф 1 от Директива 2014/42 да се тълкува в смисъл, че допуска националният закон да замени разумното предположение (въз основа на събраните по делото и преценени от съда обстоятелства), че имуществото е придобито чрез престъпно поведение, с предположението (презумпцията) за противоправност на източника на забогатяване, която се основава единствено на установено обстоятелство, че забогатяването е над посочена в националния закон стойност (например 75000 евро в продължение на 10 години)?
Следва ли правото на собственост, в качеството му на общ принцип на правото на Европейския съюз, установено в член 17 от Хартата, да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като тази по главното производство, която:
а) въвежда необорима презумпция относно съдържанието и обхвата на незаконно придобитото имущество (член 63, алинея 2 от Закона за отнемане на имущество от 2012 г.);
б) въвежда необорима презумпция за недействителност на сделки на придобиване и разпореждане (член 65 от Закона за отнемане на имущество от 2012 г.) или
в) ограничава правата на третите лица, притежаващи или претендиращи самостоятелни права върху имуществото, обект на отнемане чрез процедурата за уведомяването им за делото по реда на член 76, алинея 1 от Закона за отнемане на имущество от 2012 г.?
Пораждат ли директен ефект разпоредбите на член 6, параграф 2 и на член 8, параграфи 1—10 от Директива 2014/42 в частта им, в която предвиждат гаранции и предпазни клаузи за засегнатите от конфискацията лица или за добросъвестните трети лица?