1.01.02 - Общи принципи на правото

Общият принцип на правото на Съюза, че правните субекти не могат да се позовават на нормите на правото на Съюза с цел измама или злоупотреба, трябва ли да се тълкува в смисъл, че при наличието на измама или злоупотреба националните административни и съдебни органи трябва да отказват да предоставят на данъчнозадълженото лице предимството на освобождаването от данък при източника на печалбата, разпределяна от дъщерно дружество на дружеството му майка, предвидено в член 5 от Директива 90/435/ЕИО, дори ако няма националноправни или основаващи се на споразумения разпоредби, предвиждащи такъв отказ?
За да се докаже наличието на злоупотреба, кои са необходимите елементи и какви индиции могат да бъдат взети предвид от националните органи?
Длъжен ли е националният орган, за да откаже да признае дадено дружество за действителен бенефициер на дивидентите или за да докаже наличието на злоупотреба с право, да определи кой субект или кои субекти смята за действителни бенефициери на тези дивиденти?
В случай че режимът на освобождаване от данък при източника на дивидентите, които местно за държава членка дружество плаща на местно за друга държава членка дружество, предвиден в Директива 90/435, е неприложим поради констатацията, че е налице измама или злоупотреба по смисъла на член 1, параграф 2 от Директивата, могат ли закрепените в Договора за функционирането на ЕС свободи да бъдат изтъквани като основание за оспорване на правната уредба на първата държава членка относно облагането на тези дивиденти?

Трябва ли член 1, параграф 1 във връзка с член 1, параграф 4 от Директива 2003/49/ЕО да се тълкува в смисъл, че предвиденото в него освобождаване на плащанията на лихви от всякакви данъци важи само за действителните бенефициери на такива лихви, а именно за субектите, които реално се ползват от тези лихви в икономическо отношение и съответно разполагат с властта свободно да определят предназначението им?
Общият принцип на правото на Съюза, че правните субекти не могат да се позовават на нормите на правото на Съюза с цел измама или злоупотреба, трябва ли да се тълкува в смисъл, че при наличието на измама или злоупотреба националните административни и съдебни органи трябва да отказват да предоставят на данъчнозадълженото лице предимството на освобождаването на лихвените плащания от всякакви данъци, предвидено в член 1, параграф 1 от Директива 2003/49, дори ако няма националноправни или основаващи се на споразумения разпоредби, предвиждащи такъв отказ?
За да се докаже наличието на злоупотреба, необходими ли са, от една страна, съвкупност от обективни обстоятелства, от които следва, че въпреки формалното спазване на предвидените в правната уредба на Съюза условия целта, преследвана с тази правна уредба, не е постигната, и от друга страна, субективен елемент, изразяващ се в намерението да се получи предимство от правната уредба на Съюза, като изкуствено се създадат условията, необходими за получаването му
Може ли съвкупността от определен брой индиции да докаже наличието на злоупотреба с право, стига тези индиции да са обективни и непротиворечиви, като такива индиции могат да са в частност наличието на дружества за насочване на дохода, които нямат икономическа обосновка, както и чисто формалният характер на структурата на групата от дружества, финансовата договореност и заемите
Има ли значение обстоятелството, че държавата членка, в която възникват лихвите, е сключила спогодба с третата държава, в която е установено дружеството — действителен бенефициер на лихвите, за евентуалната констатация на злоупотреба с право?
За да откаже да признае дадено дружество за действителен бенефициер на лихвите или за да докаже наличието на злоупотреба с право, длъжен ли е националният орган да определи кой субект или кои субекти смята за действителни бенефициери на тези лихви?
Трябва ли член 3, буква а) от Директива 2003/49 да се тълкува в смисъл, че командитно дружество с акции („société en commandite par actions“, SCA) с разрешение да работи като инвестиционно дружество за рисков капитал („société d’investissement en capital à risque“, SICAR) по люксембургското право може да се смята за дружество от държава членка по смисъла на Директивата, имащо потенциално право на освобождаването по член 1, параграф 1 от нея, ако в случай като обсъждания в главното производство получаваните от дружеството SICAR лихви са освободени от корпоративен данък („impôt sur les revenus des collectivités“) в Люксембург?
В случай че предвиденият в Директива 2003/49 режим на освобождаване от данък при източника на лихвите, които местно за държава членка дружество плаща на местно за друга държава членка дружество, е неприложим поради констатацията, че е налице измама или злоупотреба по смисъла на член 5 от Директивата, могат ли закрепените в Договора за функционирането на ЕС свободи да се изтъкват като основание за оспорване на правната уредба на първата държава членка относно облагането на тези лихви?
Извън този случай член 63 ДФЕС трябва ли да се тълкува в смисъл, че по принцип допуска национална правна уредба, съгласно която местното дружество е длъжно да удържа данък при източника върху лихвите, които плаща на чуждестранно дружество, а същевременно не носи такова задължение, ако получаващото лихвите дружество също е местно лице, но не допуска национална правна уредба, която предвижда удържане на данък при източника в случай на лихвени плащания от местно за чуждестранно дружество, а същевременно местното дружество, което получава лихви от друго местно дружество, не е длъжно да плаща авансово корпоративен данък през първите две данъчни години и затова дължи плащане на този данък във връзка с лихвите към доста по-късен момент в сравнение с момента на удържане на данъка при източника, както и че не допуска национална правна уредба, която предвижда, че местното дружество, което носи задължението да удържа данък при източника върху лихвите, които плаща на чуждестранно дружество, е длъжно в случай на късно внасяне на удържания данък да плати лихва за просрочие по по-висок лихвен процент от приложимия в случай на късно внасяне на корпоративен данък, с какъвто се облагат в частност лихвите, които местно дружество получава от друго местно дружество, както и че не допуска национална правна уредба, която предвижда, че когато местно дружество е длъжно да удържа данък при източника върху лихвите, които плаща на чуждестранно дружество, на последното не се признават разходи за платените от самото него лихви, пряко свързани с дейността по отпускането на съответния заем, докато съгласно тази национална правна уредба местното дружество, което получава лихви от друго местно дружество, има право да приспада такива разходи при определянето на облагаемия си доход?