Германия

Представлява ли последващото процентно увеличение в рамките на система на заплащане, дискриминираща на основание възраст, нова дискриминация, ако процентът на увеличение е еднакъв за всички стъпки от дадена степен на заплащане, в резултат от което варира абсолютната, но не и относителната разлика между дискриминираните и недискриминираните лица?
Ако отговорът на въпрос 1 е утвърдителен, оправдано ли е подобно процентно увеличение за всички възрастови степени, ако увеличението се дължи на това, че първоначалният размер на плащането е под минималния предвиден от конституцията на държавата членка?
Допуска ли правото на Съюза, и по-специално член 9 от Директива [2000/78], правна уредба, която след изтичането на два месеца изключва вземането за обезщетение поради плащане, дискриминиращо на основание възраст, ако
– срокът започва с обявяването на решение от 8 септември 2011 г., Hennigs и Mai (C‑297/10 и C‑298/10, ECLI:EU:C:2011:560), въпреки че спрямо съответното лице не се прилага Bundesangestelltentarifvertrag (федерален колективен договор за договорно наетите лица в публичната администрация), а личното положение на посоченото лице съответства на това [по делото, по което е постановено решение от 19 юни 2014 г., Specht и др. (C‑501/12—C‑506/12, C‑540/12 и C‑541/12, EU:C:2014:2005), или по делото, по което е постановено решение от 9 септември 2015 г., Unland (C‑20/13, EU:C:2015:561)],
– съответните държавни служители и съдии (работници) могат да се запознаят с [решение от 8 септември 2011 г., Hennigs и Mai (C‑297/10 и C‑298/10, EU:C:2011:560)] само от общи публични източници,
– публичните работодатели са изключили възможността за пренасяне към държавните служители след обявяването на горепосоченото съдебно решение и с това са отрекли наличието на дискриминация, основана на възраст, като това правно становище е поне отчасти оповестено и навън,
– в рамките на упоменатия срок, а и след това, до обявяването [на решение от 19 юни 2014 г., Specht и др. (C‑501/12—C‑506/12, C‑540/12 и C‑541/12, EU:C:2014:2005)] практиката на първоинстанционните административни съдилища преобладаващо отрича наличието на дискриминация, основана на възраст
– не е имало практика на висшите [национални] съдилища в рамките на срока, а първото решение на върховен съд е постановено едва след обявяването [на решение от 19 юни 2014 г., Specht и др. (C‑501/12—C‑506/12, C‑540/12 и C‑541/12, EU:C:2014:2005)],
– в правоотношението на държавния служител или на съдията (работно правоотношение) има преклузивни срокове само за възстановяването на специални разходи и тези срокове са най-малко шест месеца,
– за вземанията за заплата (трудово възнаграждение) се прилага тригодишен давностен срок, който започва да тече от края на годината, през която вземането е станало изискуемо, и ползващото се лице знае или е било длъжно да знае за това вземане; в противен случай тече десетгодишен давностен срок,
– националните вземания за заплата (трудово възнаграждение), които не са законово установени, трябва да бъдат навременно предявени, т.е. в рамките на финансовата година, за която се претендират?
Има ли значение за отговора на въпрос 3, ако правното положение е неясно или объркано?
Достатъчно ли е, за да започне да тече преклузивен срок, ако поставеният в по-неблагоприятно положение кръг лица знае за различното тълкуване, или трябва да е известен и признакът за неравното третиране, т.е. критерият за диференциация?