Германия

1) Представлява ли Директива 90/314/ЕИО на Съвета от 13 юни 1990 година относно пакетните пътувания, почивки и обиколки, чрез националните разпоредби за транспониране, индивидуално право на пакетните пътници на гаранция за възстановяване на платените суми и разходите за репатриране в случай на несъстоятелност на туроператора (вж. точка 40 от решението по съединени дела C-6/90 и C-9/90 Francovich)?
2) Достатъчно ли е определено съдържанието на това право въз основа на тази директива?
3) Какви са минималните изисквания за „необходимите мерки“, които държавите членки трябва да предприемат по смисъла на член 9 от Директивата?
4) По-специално, изпълнява ли член 9 от Директивата, ако националният законодател до 31 декември 1992 г. е предвидил законова рамка за налагане на правно задължение на туроператора и/или търговеца да предприемат мерки за гаранция по смисъла на член 7 от Директивата
Или необходимата промяна в закона, като се вземат предвид необходимите срокове за консултации с туристическия, застрахователния и кредитния сектор, трябва да влезе в сила достатъчно предварително преди 31 декември 1992 г., за да може тази гаранция действително да функционира на пазара на пакетни пътувания от 1 януари 1993 г.?
5) Изпълнява ли защитната цел, ако има такава, на Директивата, ако държавата членка позволява на туроператора да изисква само депозит до 10% от цената на пътуването с максимум 500 DM преди да бъдат предадени ценни документи?
6) До каква степен са длъжни държавите членки по Директивата да действат (чрез законодателство), за да защитят пакетните пътници от собствената им небрежност?
7) а) Можеше ли Федерална република Германия, с оглед на решението на Bundesgerichtshof (BGH) от 12 март 1987 г. относно „предварителното плащане“ (Vorkasse-Urteil) (BGHZ 100, 157; NJW 86, 1613), изобщо да не транспонира член 7 от Директивата чрез законодателство?
б) Липсва ли „гаранция“ по смисъла на член 7 от Директивата дори когато при плащане на цената на пътуването пътниците разполагат с ценни документи, потвърждаващи право на изпълнение спрямо отговорните за предоставянето на конкретни услуги (авиокомпании, хотелиери)?
8) а) Достатъчен ли е самият факт, че е надвишен срокът, определен в член 9 от Директивата, за да възникне право на обезщетение, включващо държавна отговорност, както е определено в решението Francovich на Съда на Европейските общности, или държавата членка може да възрази, че срокът за транспониране се е оказал недостатъчен?
б) Ако това възражение не бъде прието, приложим ли е отговорът на предходния въпрос дори когато съответната държава членка не може да постигне защитната цел на Директивата само чрез промяна в закона (както например при плащанията вместо заплати на работници при несъстоятелност), като е необходима и сътрудничеството на частни трети лица (туроператори, застрахователен и кредитен сектор)?
9) Предполага ли отговорността на държава членка за нарушение на правото на Общността сериозно, тоест явно и тежко, нарушение на задълженията?
10) Предпоставка ли е за държавна отговорност постановяване на решение по производство за нарушение, установяващо нарушение на договорните задължения, преди настъпването на вредата?
11) Следва ли от решението Francovich на Съда на Европейските общности, че правото на обезщетение поради нарушение на правото на Общността не зависи от установяване на вина по принцип или поне от неправомерно неизпълнение на законодателни мерки от страна на държавата членка?
12) Ако този извод не е правилен, можеше ли решението на Bundesgerichtshof относно „предварителното плащане“ да бъде приемлива причина, оправдаваща или извиняваща Федерална република Германия за транспонирането на Директивата, както е определено в отговорите на Съда на въпроси 4 и 7, едва след изтичането на срока, определен в член 9?