Заключения

1) Може ли при спор с доставчик на услуги от друга държава членка действащата в защита на интересите на работниците синдикална организация да се позове направо на член 47 от [Хартата] като пряк източник на права, ако разпоредбата (член 84 от полския Кодекс на труда), за която се твърди, че противоречи на член 47, е изцяло вътрешна?
2) Следва ли от правото на [ЕС], в частност от принципа на ефективна съдебна защита, произтичащ от член 47 от [Хартата] и от член 5, втора алинея и член 6 от [Директива 96/71], тълкуван във връзка с гарантираната в член 12 от [Хартата] свобода на синдикално сдружаване, че в съдебно производство с предмет вземания по смисъла на тази директива, които са станали изискуеми в държавата, където е извършвана работата, националният съд трябва да откаже да приложи разпоредба от кодекса на труда на държавата по произход на работниците, недопускаща възможността за прехвърляне с цел събиране на вземания за трудови възнаграждения на синдикална организация от държавата, където е извършвана работата, при положение че съответната разпоредба от правото на държавата, където е извършвана работата, допуска вземанията за трудови възнаграждения да бъдат прехвърляни на синдикална организация с цел тяхното събиране и по този начин предоставя активна процесуална легитимация на синдикалната организация, в която членуват всички работници, прехвърлили вземанията си за трудови възнаграждения с цел тяхното събиране?
3) Следва ли разпоредбите на Протокол № 30 към Договора от Лисабон да се тълкуват в смисъл, че и национален съд от държава, различна от Полша или Обединеното кралство, трябва да вземе предвид тези разпоредби, ако разглежданият спор е тясно свързан с Полша и в частност ако към трудовите договори е приложимо полското право
С други думи, представлява ли Протоколът относно Полша и Обединеното кралство пречка сезираният финландски съд да постанови, че определени полски законови, подзаконови или административни разпоредби, практиката на полските административни органи или конкретни административни мерки в Полша нарушават прокламираните в [Хартата] основни права, свободи и принципи?
4) Следва ли, като се има предвид член 47 от [Хартата], член 14, параграф 2 от Регламент „Рим I“ да се тълкува в смисъл, че не допуска прилагането на националното законодателство на държава членка, което забранява прехвърлянето на вземания и права, произтичащи от трудово правоотношение?
5) Следва ли член 14, параграф 2 от Регламент „Рим I“ да се тълкува в смисъл, че към прехвърлянето на вземания, произтичащи от трудов договор, е приложимо правото, което съгласно разпоредбите на Регламент „Рим I“ урежда съответния трудов договор, и във връзка с това е без значение дали разпоредби от друг правопорядък също оказват влияние върху съдържанието на конкретното вземане?
6) Следва ли член 3 от Директива 96/71 да се тълкува в светлината на членове 56 ДФЕС и 57 ДФЕС в смисъл, че понятието за „минимална ставка на заплащане“ включва основното почасово трудово възнаграждение, съответстващо на определената категория на заплащане, гарантираното възнаграждение при заплащане според изработеното, добавката за годишен отпуск, дневните във фиксиран размер и обезщетението за ежедневното пътуване до работното място (обезщетението за времето за път), както тези условия на работа са установени в колективен трудов договор, който е обявен за общоприложим и попада в обхвата на приложението към Директивата?
6.1. Следва ли членове 56 [ДФЕС и 57] ДФЕС и/или член 3 от [Директива 96/71] да се тълкуват в смисъл, че са пречка държава членка, в качеството ѝ на така наречена „приемаща държава“, да предвиди в националното си законодателство (в общоприложим колективен трудов договор) за доставчиците на услуги от други държави членки задължение да плащат на работниците, командировани на нейна територия, обезщетение за времето за път и дневни, като се има предвид, че съгласно посоченото национално законодателство през целия период на командироването командированият работник се разглежда като пътуващ по служба, поради което има право на обезщетение за времето за път и на дневни?
6.2. Следва ли членове 56 ДФЕС и 57 ДФЕС и/или член 3 от [Директива 96/71] да се тълкуват в смисъл, че не допускат националният съд да откаже да признае категоризирането с оглед определяне на заплатата, евентуално установено и прилагано от предприятие от друга държава членка в тази държава?
6.3. Следва ли членове 56 ДФЕС и 57 ДФЕС и/или член 3 от Директива [96/71] да се тълкуват в смисъл, че позволяват на работодател от друга държава членка валидно и обвързващо сезирания съд на държавата, където се извършва работата, да категоризира работниците с оглед определянето на възнаграждението им, когато общоприложим колективен трудов договор в държавата, където се извършва работата, предвижда категоризиране, при прилагане на което се стига до различен краен резултат, или приемащата държава членка, в която са командировани работниците на установения в другата държава членка доставчик на услуги, може да му наложи да спазва разпоредбите относно категоризирането на работниците с оглед определянето на възнаграждението им?
6.4. Следва ли при тълкуване на член 3 от [Директива 96/71] в светлината на членове 56 и 57 ДФЕС квартирните разходи, които работодателят поема съгласно посочения във въпрос 6 колективен трудов договор, и ваучерите за храна, които установеният в друга държава членка доставчик на услуги предоставя по силата на индивидуалния трудов договор, да се разглеждат като обезщетение за разходите, направени поради командироването, или да се считат за включени в понятието „минимална ставка на заплащане“ по смисъла на член 3, параграф 1?
6.5. Следва ли член 3 от [Директива 96/71] във връзка с членове 56 ДФЕС и 57 ДФЕС да се тълкува в смисъл, че при разглеждане на въпросите за трудовото възнаграждение според изработеното, обезщетението за времето за път и дневните уреждането на тези въпроси с общоприложим колективен трудов договор в държавата, където се полага трудът, трябва да се счита обосновано поради изискванията на обществения ред?