Трябва ли правото на Съюза, и по-специално член 101 ДФЕС, член 4, параграф 3 ДЕС, член 47 от [Хартата], както и член 2, точка 4 и член 3, параграф 1 от [Директива 2014/104] да се тълкува в смисъл, че не допуска тълкуване и прилагане на правото на държава членка, което не позволява на лице, което вероятно е претърпяло вреди в резултат на нарушение на член 101 ДФЕС, установено със задължителна сила въз основа на член 9 от [Директива 2014/104] или на транспониращите го национални разпоредби, да прехвърли правото си на иск, по-специално в случаите на колективно претърпени вреди или разпръснати вреди, на довереник — лицензиран доставчик на правни услуги, за да може последният да го упражни, като го обедини с правото на иск на други лица, за които се твърди, че са увредени, под формата на последващ (follow-on) иск, при положение че не съществуват други равностойни законови или договорни възможности за обединяване на вземанията за обезщетение за вреди, по-специално защото такива възможности не водят до осъдителни съдебни решения или не са целесъобразни по други процесуални причини, респ. са обективно неразумни по икономически причини и поради това предявяването по-специално на искове за вреди в малък размер би станало практически невъзможно или във всеки случай прекомерно трудно?
Трябва ли правото на Съюза да се тълкува по този начин поне когато въпросните права на иск за обезщетение за вреди трябва да се упражнят, без Европейската комисия или националните органи предварително да са приели решение със задължителна сила по отношение на твърдяното нарушение по смисъла на национални разпоредби, основани на член 9 от [Директива 2014/104] (т.нар. „самостоятелен (stand-alone) иск“), при положение че по вече посочените в първия въпрос причини не съществуват други равностойни законови или договорни възможности за обединяване на вземанията за обезщетение за вреди с цел предявяването им по гражданскоправен ред, и по-специално ако в противен случай преследването на нарушението на член 101 ДФЕС не би било възможно по никакъв начин, т.е. нито чрез правоприлагане по инициатива на публичноправни органи („public enforcement“), нито чрез правоприлагане по инициатива на частноправни субекти („private enforcement")?
Ако отговорът поне на един от двата въпроса е утвърдителен, трябва ли, ако не може да се направи съответстващо на правото на Съюза тълкуване, съответните норми на германското право да останат без приложение, като последицата от това би била цесиите поне от тази гледна точка да са действителни и да е възможно ефективно правоприлагане?