Wathelet

1) Когато следва да се установи кой е доставчикът на услугите за целите на облагане с ДДС по повод на проверката дали сделката има фиктивен характер, дали ѝ липсва действително икономическо и търговско съдържание и дали е осъществена с единствената цел да се получи данъчно предимство, релевантно ли е за тълкуването съгласно член 2, параграф 1, буква в), член 24, параграф 1 и член 43 от Директивата за ДДС обстоятелството, че в главното производство управителят на дружеството лицензодател и негов едноличен собственик е физическото лице, което е създало прехвърленото с посочения договор за лицензия ноу-хау?
2) При утвърдителен отговор на първия въпрос, при прилагането на член 2, параграф 1, буква в), член 24, параграф 1 и член 43 от Директивата за ДДС и при преценката дали е налице злоупотреба релевантно ли е обстоятелството, че това физическо лице оказва или може да окаже неформално влияние върху начина, по който лицензополучателят използва прехвърлената лицензия, както и върху търговските решения на това предприятие
В този контекст може ли да има значение за тълкуването обстоятелството, че създателят на разглежданото ноу-хау участва или може да участва пряко или непряко, чрез дейността си на консултант или чрез съвети относно развитието или използването на това ноу-хау, в търговските решения, свързани с предоставянето на основаващата се на посоченото ноу-хау услуга?
3) За да се установи кой е доставчикът на услугите за целите на облагането с ДДС при обстоятелствата в главното производство и като се има предвид изложеното във втория въпрос, има ли значение дали, в допълнение към анализа на стоящия в основата на сделката договор, създателят на разглежданото ноу-хау в качеството му на физическо лице оказва влияние, и по-специално решаващо влияние или контрол, върху реда и начина, по който се предоставя основаващата се на това ноу-хау услуга?
4) При утвърдителен отговор на третия въпрос, какви обстоятелства, или по-специално какви критерии, могат да се вземат предвид при определянето на обхвата на влияние или контрол, за да се установи, че създателят на това ноу-хау упражнява решаващо влияние върху предоставянето на услугата и че е намерило приложение действителното икономическо съдържание на стоящата в основата сделка в полза на дружеството лицензодател?
5) В положението по главното производство при анализа на въпроса дали е получено данъчно предимство, за да се преценят отношенията между участващите в сделката лица и икономически оператори, релевантно ли е обстоятелството, че данъчнозадължените лица, участници в сделката, за която се твърди, че е насочена към избягване на данъци, са юридически лица, докато националната данъчна администрация приписва на физическо лице вземането на стратегическите и оперативните решения, свързани с използването на разглежданото ноу-хау, и при утвърдителен отговор, трябва ли да се вземе предвид в коя държава членка въпросното физическо лице е взело тези решения
При обстоятелства като разглежданите в настоящото производство, ако се окаже, че договорният статут на страните не е определящ, от значение ли е за тълкуването фактът, че управлението на финансовите операции, на персонала и на техническите средства, необходими за предоставянето на осъществяваща се чрез интернет услуга, за която става въпрос по делото, се извършва от подизпълнители?
6) Ако се установи, че клаузите на лицензионния договор не отразяват действително икономическо съдържание, преквалифицирането на договорните клаузи и възстановяването на положението, което би съществувало, ако не се беше осъществила сделката, в която се изразява злоупотребата, означават ли, че данъчната администрация на държавата членка може да определи по друг начин държавата членка на мястото на извършване на доставката и следователно мястото на възникване на данъчното задължение, включително когато лицензополучателят е изпълнил своите данъчни задължения в държавата членка, в която се намира седалището му, в съответствие с условията, предвидени в законодателството на посочената държава членка?
7) Следва ли членове 49 ДФЕС и 56 ДФЕС да се тълкуват в смисъл, че на тях противоречи и може да се квалифицира като злоупотреба със свободата на установяване и със свободното предоставяне на услуги договорна конфигурация като разглежданата в главното производство, при която предприятие, данъчнозадължено лице в една държава членка, прехвърля чрез лицензионен договор на друго предприятие, данъчнозадължено лице в друга държава членка, посоченото ноу-хау и правото за използването му за предоставянето на интерактивна услуга, свързана с предлагане на съдържание за възрастни, посредством базирана на интернет комуникационна технология, в хипотеза, при която облагането с ДДС на така прехвърлената услуга е по-благоприятно в държавата, в която се намира седалището на лицензополучателя?
8) При обстоятелства като разглежданите в настоящото дело, какво значение следва да се придаде на съображенията от търговски характер, които в допълнение към перспективата да се получи данъчно предимство са били водещи за предприятието лицензодател, и по-специално в този контекст има ли значение за тълкуването фактът, че управител и едноличен собственик на дружеството лицензодател е физическото лице, което първоначално е създало въпросното ноу-хау?
9) При анализа на съставляващото злоупотреба поведение може ли да се вземат предвид, и при утвърдителен отговор, какво е тяхното значение, обстоятелства, аналогични на разглежданите в главното производство, като техническите аспекти и инфраструктурата, които са необходими за въвеждането и извършването на услугата, предмет на спорната сделка, както и компетентността и персоналът, с който разполага лицензодателят, за да предоставя въпросната услуга?
10) При разглежданите в настоящото дело обстоятелства, следва ли член 2, параграф 1, буква в), член 24, параграф 1 и членове 43 и 273 от Директивата за ДДС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС и член 325 ДФЕС да се тълкуват в смисъл, че за да се гарантира ефективното изпълнение на задължението на държавите членки да събират ефикасно и в срок целия ДДС и да предотвратяват бюджетните загуби, свързани с трансграничните данъчни измами и трансграничното избягване на данъци, за да може да установи кой е доставчикът на услугите в случай на сделка, свързана с предоставяне на услуги, данъчната администрация на държава членка има право, с цел да се изясни фактическата обстановка, да допуска в доказателствената фаза на данъчното производство (с административен характер) данни, информация и доказателствени средства, като например протоколи от подслушване — получени без знанието на данъчнозадълженото лице от разследващата служба на данъчната администрация в рамките на наказателно производство — както и да ги използва и да обосновава с тях своята преценка на данъчноправните последици, и че от своя страна административната юрисдикция, контролираща постановеното от данъчната администрация на държавата членка решение, има право да разглежда тези елементи като доказателства при проверката на тяхната законосъобразност?
11) При разглежданите в настоящото дело обстоятелства следва ли член 2, параграф 1, буква в), член 24, параграф 1 и членове 43 и 273 от Директивата за ДДС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС и член 325 ДФЕС да се тълкуват в смисъл, че за да се гарантира ефективното изпълнение на задължението на държавите членки да събират ефикасно и в срок целия ДДС и изпълнението на задължението на държавите членки да осигурят спазването на задълженията, наложени на данъчнозадължените лица, предоставената на държавите членки свобода на действие за използването на средствата, с които разполага националната данъчна администрация, включва правото на последната да използва доказателствени средства, които първоначално са получени за целите на наказателно производство за борба с избягването на данъци, включително когато само по себе си националното право не позволява събирането на данни без знанието на заинтересованото лице в рамките на административното производство с цел борба срещу избягването на данъци или когато националното право подчинява събирането на данни без знанието на заинтересованото лице, извършено в рамките на наказателното производство, на условието да са налице гаранции, които не са предвидени в данъчното административно производство, признавайки същевременно правото на данъчната администрация да действа в съответствие с принципа на свобода на доказване в рамките на тези производства?
12) Допуска ли член 8, параграф 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), във връзка с член 52, параграф 2 от Хартата споменатата в десети и единадесети въпрос компетентност да се признае на данъчната администрация на държава членка, или с оглед на обстоятелствата в настоящото дело може да се приеме, че използването, с цел борба срещу избягването на данъци, в рамките на данъчното административно производство на резултатите от извършено без знанието на заинтересованото лице събиране на данни е обосновано с оглед на ефикасното събиране на данъка, за да се гарантира „икономическото благосъстояние на страната“?
13) Ако от отговорите на десети, единадесети и дванадесети въпрос следва, че в рамките на административното производство данъчната администрация на държавата членка може да използва такива доказателствени средства, съществува ли в тежест на националната данъчна администрация абсолютно задължение — с цел да се гарантира ефективността на правото на защита и на правото на добра администрация в съответствие с членове 7, 8, 41 и 48 от Хартата във връзка с член 51, параграф 1 от нея — да изслуша данъчнозадълженото лице в хода на административното производство, да му осигури достъп до резултатите от извършеното без негово знание събиране на информация, както и да се съобрази с целта, с оглед на която са събрани съдържащите се в тези доказателствени средства данни, или в този контекст обстоятелството, че събраната без знанието на заинтересованото лице информация е предназначена единствено за целите на наказателното разследване, поначало изключва използването на такива доказателствени средства?
14) В случай че доказателствените средства са събрани и са използвани в нарушение на членове 7, 8, 41 и 48 от Хартата във връзка с член 47 от нея, следва ли да се приеме, че националната правна уредба отговаря на изискванията, свързани с правото на ефективни правни средства за защита, когато съгласно посочената правна уредба подадената по съдебен ред поради незаконосъобразност на процедурата жалба срещу решенията по данъчни дела, може да бъде уважена и да доведе до отмяна на решението само когато с оглед на конкретния случай съществува възможност оспорваното решение да е имало друго съдържание, ако не бе допуснато процесуално нарушение, и когато освен това посоченото нарушение засяга материалноправното положение на жалбоподателя, или допуснатите по този начин процесуални нарушения трябва да се вземат предвид в по-широк контекст, независимо от влиянието, което противоречащото на Хартата процесуалното нарушение оказва върху изхода на производството?
15) Изисква ли ефективността на член 47 от Хартата в процесуалноправно положение като разглежданото да е налице възможност за административната юрисдикция, която осъществява съдебен контрол върху решението на данъчната администрация на държавата членка, да контролира законосъобразността на получаване на доказателствени средства, събрани с наказателноправна цел и без знанието на заинтересованото лице в рамките на наказателно производство, по-специално когато данъчнозадълженото лице, срещу което паралелно се провежда наказателно производство, не е могло да се запознае в него с тези документи, нито да оспори тяхната законосъобразност пред съд?
16) Като се има предвид и шести въпрос, следва ли Регламент № 904/2010 — по-специално с оглед на съображение 7 от него, според което с цел събиране на дължимия данък държавите членки следва да си сътрудничат, за да гарантират правилното определяне на ДДС, и следователно те трябва не само да извършват мониторинг върху правилното облагане с дължимия данък на своята територия, но следва също така да предоставят съдействие на други държави членки за гарантиране на правилното облагане с данъка, който е свързан с дейност, която се извършва на тяхната територия, но който е дължим в друга държава членка — да се тълкува в смисъл, че при наличието на обстоятелства като разглежданите в настоящото дело данъчната администрация, която открива, че съществува данъчно задължение, трябва да направи искане до данъчната администрация на държавата членка, в която данъчнозадълженото лице — обект на данъчна проверка, вече е изпълнило своето задължение за плащане на данъка?
17) Ако отговорът на шестнадесети въпрос е утвърдителен, когато взетите от данъчната администрация на държавата членка решения са оспорени по съдебен ред и се установи тяхната процесуална незаконосъобразност, поради това че не е получена информация и не е направено искане до компетентните органи на друга държава членка, какви действия трябва да предприеме съдът, който разглежда жалбата срещу решенията, приети от данъчната администрация на държавата членка, като се има предвид и четиринадесети въпрос?