Заключения

1. Съвместимо ли е с членове 3, букви е) и ж), 5, 85 и 86 от Договора национално законодателство, което предвижда задължителни тарифи за превоз на стоки по шосе, които се одобряват и влизат в сила от публичен орган въз основа на предложение на комитет, в който заинтересованите икономически оператори са мнозинство (Министерски декрет от 2 февруари 1994 г.), както е тълкувано в решението на Съда от 5 октомври 1995 г. по дело C-96/94 Centro Servizi Spediporto срещу Spedizioni Marittima del Golfo?
2. Ако отговорът на първия въпрос е положителен: съвместима ли е с членове 3, букви е) и ж), 5, 85 и 86 от Договора национална разпоредба (член 3 от Декрет-закон № 82/93, транспониран с Закон № 162/93), която разширява приложението на задължителните тарифи в областта на договорите за услуги по автомобилен превоз на стоки и към други видове договори, отнасящи се до различни услуги, като по-специално договори, с които изпълнителят се задължава да постигне определен резултат (contratti di appalto) и/или договори за наем?
3. Съответства ли понятието „общ интерес“, използвано от Съда в решенията по дела Reiff и Delta, на понятието „публичен интерес“, споменато от Съда в подобна правна ситуация в решението по дело Centro Servizi Spediporto срещу Spedizioni Marittima del Golfo?
4. Определя ли се това понятие („общ интерес“ и/или „публичен интерес“) от правото на Общността или е оставено на компетентността на отделните държави членки?
5. По-специално, може ли това понятие да обхване национална ситуация като описаната в главното производство, при която:
а) предложението за тарифа се изготвя въз основа на критерии, които националният законодател определя като публичен интерес и които са абстрактно дефинирани в Закон № 298/74 и подробно в Президентски декрет № 56/78, но на практика се отнасят до характеристиките на „типично предприятие“, определени в Декрет № 56/78 (членове 3 и 4), което вече не съответства на реалностите на съответния пазар;
б) правомощията на публичния орган (които никога не са били упражнявани) да върне предложението на комитета и да приеме тарифи служебно, ако новото предложение на комитета не се счита за удовлетворително, са строго ограничени до проверка дали предложението съответства на критериите, делегирани от законодателството от 1974 г. (член 53 от Закон № 298/74) на вторичното изпълнително законодателство от 1978 г. (Президентски декрет № 56/78), което оттогава не е актуализирано;
в) условията за определяне на задължителната тарифа са фиксирани по този начин и, по-важното, контролът на публичния орган върху законосъобразността на тарифата се свежда до проверка дали предложената от комитета тарифа съответства на икономическите и техническите данни на „типично предприятие“, което не е представително за съответния пазар;
г) в този контекст на публичния орган е възложена задачата да гарантира, че определената по този начин тарифа позволява на транспортните предприятия да получат възнаграждение, определено като „справедливо“ (член 52 от Закон № 298/74), но основано на твърди и напълно остарели законодателни данни, които не могат да бъдат преразгледани от публичния орган, въпреки че вече са откъснати от реалността и следователно не отразяват действителните разходи за предоставяната от транспортните предприятия услуга?
6. Алтернативно, Съдът се моли да изясни какво понятие за „колективен трудов договор“ позволява на националния съд да приеме, че няма ограничително тарифно споразумение, забранено от член 85 от Договора?