Белгия

1. (a) Трябва ли член 3, буква (f), втората алинея на член 5 и член 86 от Договора за ЕИО да се тълкуват в смисъл, че на държава-членка е забранено да въвежда или поддържа в сила в своето законодателство, inter alia, разпоредба, съгласно която за продажбата на потребителите както на внесени, така и на произведени в страната стоки, продажната цена се определя от производителите или вносителите, ако тази разпоредба е от такова естество, че да насърчава злоупотребата от едно или повече предприятия с господстващо положение на Общия пазар по смисъла на член 86 от Договора за ЕИО?
В това отношение обхваща ли забраната, inter alia, въвеждането или поддържането в сила на национална законодателна разпоредба, която насърчава злоупотребата от едно или повече предприятия с господстващо положение, което съществува, тъй като производителите и вносителите на произведени тютюневи изделия могат да задължат търговците на дребно в държава-членка да спазват продажните цени на потребителя, определени от първите?
(b) Забранено ли е въвеждането или поддържането в сила на национална разпоредба като посочената в (a), дори ако тя е с общ характер, т.е. отнася се до производители и вносители като цяло, включително и до тези, които не заемат господстващо положение или не злоупотребяват с него, и още повече ако злоупотребата с господстващо положение не е била нито цел, нито предмет, нито последица от нея?
В такъв случай не следва ли разпоредбите на Договора за ЕИО, посочени в (a), евентуално във връзка с други, да се тълкуват в смисъл, че въвеждането или поддържането в сила на такива национални законодателни разпоредби по никакъв начин не е забранено, а само че тази разпоредба не може да има ефект върху приложното поле на член 86 от Договора за ЕИО в смисъл, че злоупотребата с господстващо положение остава незаконосъобразна, дори ако е насърчавана от тази законодателна разпоредба при конкретните обстоятелства?
2. Трябва ли член 90 от Договора за ЕИО да се тълкува в смисъл, че „предприятия, на които държавите-членки предоставят специални или изключителни права“ съществуват, когато, за разлика от производителите и вносителите на други продукти, които трябва да уведомяват министъра на икономическите въпроси за всяко увеличение на цените, което въвеждат, но не могат да определят задължителната продажна цена на потребителя, държавата налага същото задължение за уведомяване за всяко увеличение на цените, което въвеждат производителите и вносителите на определени продукти, но чрез законодателна разпоредба, която след уведомяването прави увеличената цена за продажба на потребителя на тези продукти задължителна, им предоставя косвено възможността сами да определят задължителната продажна цена на потребителя?
Ако на този въпрос се отговори утвърдително, може ли запазването на горепосочените специални или изключителни права да противоречи на разпоредбите на Договора за ЕИО, а именно на тези, посочени в член 7 и членове 85—94 включително?
3. Трябва ли членове 30, 31 и 32 от Договора за ЕИО да се тълкуват в смисъл, че „мярка с еквивалентен ефект“ по смисъла на посочения член 30 включва правила в държава-членка, съгласно които се налага фиксирана цена за продажбата на определени продукти на потребителя, а именно цената, посочена на данъчните етикети и която, според конкретния случай, се определя от производителите на тези продукти, установени в държавата, или от вносителите на същите продукти, по-специално от други държави-членки?
Или тези членове трябва да се тълкуват в смисъл, че такива правила представляват такава мярка само когато е сигурно, че тя може да възпрепятства вътреобщностната търговия пряко или косвено, действително или потенциално, което трябва да се установи от националния съд във всеки отделен случай?
Различна ли е ситуацията, ако след ратифициране на увеличението на цената и след спазване на определен изчаквателен срок държавата-членка позволява на производителите и вносителите свободно да определят цените, включително и продажните цени на дребно, но публикува цените и чрез посочената мярка осигурява спазването им?
4. (a) Имат ли разпоредбите на Директива № 72/464 от 19 декември 1972 г. на Съвета на министрите, по-специално член 5, пряко действие, в резултат на което, inter alia, частноправните субекти имат право да се позовават на тях пред националните съдилища?
(b) Трябва ли член 5 от Директива № 72/464 от 19 декември 1972 г. на Съвета на министрите относно данъци, различни от данъка върху оборота, които засягат потреблението на произведени тютюневи изделия, да се тълкува в смисъл, че на държавите-членки е забранено да въвеждат или поддържат в сила законодателна мярка, съгласно която се налага продажна цена, а именно цената, посочена на данъчния етикет, за продажбата на потребителя на внесени или произведени в страната тютюневи изделия, т.е. когато не е възможно да се надвиши максималната цена и не е допустимо продуктът да се продава на по-ниска цена?