Трябва ли клауза 5 и клауза 8, параграфи 1 и 3 от Рамковото споразумение относно срочната работа, което представлява неразделна част от Директива 1999/70, да се тълкуват в смисъл, че общностното право не позволява на държава членка (за целите на прилагане на това Рамково споразумение) да приема мерки, когато:
а) във вътрешния правов ред отпреди влизането в сила на посочената директива вече съществува еквивалентна правна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение?
б) с приетите за прилагане на Рамковото споразумение разпоредби се намалява общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори?
При положителен отговор на първия въпрос, свързано ли е намаляването на гарантираната закрила в случаи не на няколко последователни договори, а на един срочен трудов договор, който обаче има за цел работникът да бъде нает за удовлетворяване не на временни, извънредни или неотложни нужди на работодателя, а всъщност на „устойчиви и дълготрайни“ нужди, с прилагането на Рамковото споразумение и на посочената директива
При това положение забранено или позволено е такова намаляване на закрилата от гледна точка на общностното право?
При положителен отговор на първия въпрос, в случай че преди влизането в сила на Директива 1999/70 вече съществува еквивалентна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение като относимата в случая разпоредба на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920, представлява ли непозволено намаляване във вътрешния правов ред на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори по смисъла на клауза 8, параграфи 1 и 3 от Рамковото споразумение приемането на законодателна мярка, обоснована с прилагането на Рамковото споразумение, като относимата в случая разпоредба на член 11 от Президентски указ 164/2004:
а) когато споменатата законодателна мярка за прилагане на Рамковото споразумение се прилага единствено за случаите на множество последователни срочни трудови договори или правоотношения, а не са включени случаите на работници, които са сключили един срочен трудов договор (а не няколко последователни договора) за удовлетворяването на „устойчиви и дълготрайни“ нужди на работодателя, докато вече съществуващата еквивалентна правна мярка се отнася до всички случаи на срочни трудови договори, включително случаите, при които работникът е сключил само един срочен трудов договор, който обаче всъщност има за цел предоставянето от страна на работника на услуги, насочени към удовлетворяването не на временни, извънредни или неотложни, а в действителност „устойчиви и дълготрайни“ нужди?
б) когато въпросната национална законодателна мярка за прилагане на Рамковото споразумение предвижда като правна последица във връзка със закрилата на работниците на срочни трудови договори и предотвратяването на злоупотреба по смисъла на Рамковото споразумение преквалифицирането на срочните трудови договори в договори с неопределена продължителност с действие занапред (ex nunc), докато предшестващата еквивалентна правна мярка предвижда преквалифицирането на срочните трудови договори в договори с неопределена продължителност, считано от датата на първоначалното им сключване (ex tunc)?
При положителен отговор на първия въпрос, в случай че преди влизането в сила на Директива 1999/70 вече съществува еквивалентна правна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение като относимата в случая разпоредба на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920, представляват ли непозволено намаляване във вътрешния правов ред на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори по смисъла на клауза 8, параграфи 1 и 3 от Рамковото споразумение, от една страна, направеният от гръцкия законодател избор, изразяващ се в това да бъдат изключени от обхвата на закрилата на споменатия по-горе Президентски указ № 164/2004 случаите на злоупотреба, при които работникът е сключил само един срочен трудов договор, който обаче има за цел удовлетворяването не на временни, извънредни или неотложни, а всъщност на „устойчиви и дълготрайни“ нужди, и от друга страна, фактът, че гръцкият законодател не е приел аналогична, специфична за такъв случай и ефикасна разпоредба, която има за правна последица закрила на работниците по отношение на този случай на злоупотреба, която закрила допълва предвидената обща закрила в трудовото право съгласно гръцкия правов ред в случай на заетост по силата на недействителен договор (без да се взема предвид съществуването на злоупотреба по смисъла на Рамковото споразумение), по силата на която закрила работникът може да изисква изплащане на възнаграждението си, както и на обезщетението при уволнение, независимо дали договорът е бил действителен или не, като се отчита фактът, че:
а) задължението за изплащане на заплатата и на обезщетението, предвидено от националното право за всички видове трудови правоотношения, не е специално насочено към предотвратяване на злоупотреба по смисъла на Рамковото споразумение, и
б) прилагането на вече съществуващата еквивалентна правна мярка има за правна последица преквалифицирането на единствения срочен трудов договор в договор с неопределена продължителност?
При положителен отговор на изложените по-горе въпроси, трябва ли при тълкуване на своето национално право в светлината на Директива 1999/70 националният съд да остави без приложение несъвместимите с тази директива разпоредби, приети с мотива за прилагане на Рамковото споразумение, които обаче водят до намаляване във вътрешното право на общото ниво на закрила на работниците на срочни трудови договори, като разпоредбите на Президентски указ 164/2004, които мълчаливо, но ясно изключват от предвидената в тях закрила случаите на злоупотреба, при които работникът е сключил само един срочен договор, който обаче в действителност има за цел предоставянето на услуги от страна на работника, насочени към удовлетворяването не на временни, извънредни или неотложни, а всъщност на „устойчиви и дълготрайни“ нужди, и да приложи вместо тях разпоредбите на вече съществуващата преди влизането в сила на посочената директива еквивалентна национална правна мярка като разпоредбите на член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920?
Когато националният съд по принцип постанови за приложима по спор, отнасящ се до срочната работа, разпоредба (в конкретния случай член 8, параграф 3 от Закон № 2112/1920), която съставлява еквивалентна правна мярка по смисъла на клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение и по силата на която констатацията, че трудов договор, дори само един, е сключен като срочен, без това да е оправдано поради обективна причина, свързана с естеството или с характеристиките на договора или на дейността, предполага преквалифицирането на този договор в трудов договор с неопределена продължителност:
а) съвместимо ли е с общностното право тълкуване и прилагане на националното право от страна на националния съд, по силата на което във всеки случай представлява обективна причина, оправдаваща сключването на срочни трудови договори, обстоятелството, че като правно основание за създаването на срочни трудови правоотношения в обществения сектор е използван закон относно срочната работа за удовлетворяването на специални социални, допълващи, неотложни или временни нужди (в конкретния случай Закон 3250/2004), дори в действителност тези нужди да са устойчиви и дълготрайни?
б) препятства ли общностното право тълкуване и прилагане на националното право от страна на националния съд, по силата на което разпоредба, забраняваща преобразуването на срочни трудови договори, сключени в обществения сектор, в трудови договори с неопределена продължителност, трябва да се тълкува в смисъл, че в обществения сектор е напълно забранено преобразуването на срочен трудов договор в договор с неопределена продължителност, даже в случай че този договор неправомерно е сключен като срочен (а именно когато задоволяваните нужди всъщност са устойчиви и дълготрайни) и че в такъв случай националният съд вече не може да преценява действителния характер на спорното трудово правоотношение, за да го квалифицира правилно като договор с неопределена продължителност
Или пък тази забрана трябва да се ограничи единствено до срочните договори, които действително са сключени за задоволяването на временни, непредвидени, неотложни, извънредни или други подобни нужди, с изключение на договорите, фактически сключени за удовлетворяването на устойчиви и дълготрайни нужди?
