Дело C-567/20: Zagrebačka banka, Съдебно решение от 5 май 2022 г.

Следва ли член 6, параграф 1 от Директива 93/13 съгласно тълкуването му в практиката на Съда, и по-специално в решението от 14 март 2019 г., Dunai (C‑118/17, EU:C:2019:207), да се разбира в смисъл, че намесата на законодателя в правоотношението между потребител в качеството на кредитополучател и банка не може да лиши потребителите от правото да оспорват по съдебен ред клаузите на първоначалния договор или на допълнителното споразумение, сключено по силата на закона, за да упражнят правото си на възстановяване на всички неоснователно получени от банката облаги в ущърб на потребителите вследствие от прилагането на неравноправни договорни клаузи, когато след законодателна намеса потребителите доброволно са пристъпили към изменение на първоначалното договорно правоотношение по силата на наложено със закон задължение на банките да предложат такава възможност на потребителите, а не пряко по силата на закона, предвиждащ намесата, както се е случило по делото [, по което е постановено посоченото решение] Dunai?

При утвърдителен отговор на първия въпрос, следва ли да се счита, че националният съд, сезиран в производство между две лица — кредитополучател и банка, който след възприетото от Vrhovni sud (Върховния съд) тълкуване на националния [Закон за потребителския кредит от 2015 г.] не е в състояние да тълкува разпоредбите му в съответствие с изискванията на Директива 93/13, има право и/или задължение на основание на посочената директива и на членове 38 и 47 от [Хартата] да остави без приложение споменатия национален закон в съответствие с тълкуването му от Vrhovni sud (Върховния съд) на тази държава членка?