Дело C-215/04: Pedersen, Съдебно решение от 16 февруари 2006 г.

Следва ли изразът „когато това не е възможно“ в член 2, буква г), подточка ii) от Регламент № 259/93 да се тълкува в смисъл, че одобреното предприятие за събиране не може автоматично да бъде нотификатор на износа на отпадъци за рециклиране?

Позволяват ли член 7, параграф 2 във връзка с член 7, параграф 4, буква а), първо и второ тире от Регламент № 259/93 компетентните органи на държавата на изпращане да направят възражение срещу конкретно искане за разрешение за износ на отпадъци с цел рециклиране, ако липсва информация от нотификатора, че третирането на отпадъците в приемащото предприятие ще бъде на същото равнище на опазване на околната среда, каквото се изисква по националните правила в държавата на изпращане?

Следва ли първото тире на член 6, параграф 5 от Регламент № 259/93 да се тълкува в смисъл, че изискването за информация относно състава на отпадъците може да се счита за изпълнено, ако нотификаторът посочи, че съответните отпадъци са само от един конкретен вид, например „електронен скрап“?

Следва ли член 7, параграфи 1 и 2 от Регламент № 259/93 да се тълкуват в смисъл, че срокът по член 7, параграф 2 започва да тече, когато компетентният орган на държавата на местоназначение е изпратил потвърждението за получаване, независимо от това, че компетентният орган на държавата на изпращане счита, че не е получил цялата информация, посочена в член 6, параграф 5?

Ако отговорът е отрицателен: каква информация трябва да съдържа уведомлението, за да може да започне да тече 30-дневният срок по член 7, параграф 2?

Има ли изтичането на 30-дневния срок за отговор правно действие, което да води до невъзможност органът да прави допълнителни възражения или да изисква допълнителна информация?