Дело C-338/17: Guigo, Съдебно решение от 25 юли 2018 г.

Следва ли нормите на чл. 151 и чл. 153 от Договора за функциониране на Европейския съюз, както и разпоредбите на чл. 3, чл. 4, чл. 11 и чл. 12 от Директива [2008/94] да се тълкуват в смисъл, че допускат една национална разпоредба като чл. 4, ал. 1 от [Закона за гарантираните вземания], по силата на която от обхвата на защита за дължими трудови вземания са изключени лицата, чиито правоотношения са прекратени по-рано от установения тримесечен срок преди вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя?

При утвърдителен отговор на първия въпрос: Следва ли принципът на процесуална автономия на държавите членки, очертан от принципите на равностойност, ефективност и пропорционалност в контекста на преследваната с чл. 151 и чл. 153 от ДФЕС и Директива [2008/94] социална цел, да се схващат в смисъл, че допускат като съвместима една национална мярка като разпоредбата на чл. 25 от [Закона за гарантираните вземания], по силата на която с изтичане на двумесечен срок от датата на вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност се погасява и правото на предявяване, и правото на получаване гарантирани вземания, доколкото във вътрешното право на държавата съществува разпоредба като чл. 358, ал. 1, т. 3 от Кодекса на труда, по силата на която срокът за предявяване на дължимите трудови вземания е тригодишен, считано от датата, на която вземането е следвало да бъде изплатено, а получените извън този срок плащания не се считат за недължимо платени?

Следва ли разпоредбата на чл. 20 от [Хартата] да се тълкува в смисъл, че допуска подобно разграничение, от една страна, между работниците и служителите с неудовлетворени вземания, чиито правоотношения са прекратени по‑рано от установения тримесечен срок преди вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност на работодателя, за сметка на тези, чиито правоотношения са прекратени в установения тримесечен период, и от друга страна — с работниците и служителите, имащи право на закрила за неудовлетворените си вземания при прекратяване на трудовите си правоотношения в тригодишен срок от датата, в която вземането е следвало да бъде изплатено, съобразно нормата на чл. 358, ал. 1, т. 3 от националния Кодекс на труда?

Следва ли разпоредбите на чл. 4, във връзка с чл. 3 от Директива [2008/94] и с принципа на пропорционалност, да се тълкуват в смисъл, че допускат разпоредба като тази на чл. 25 от националния [Закон за гарантираните вземания] по силата на която, автоматично и без възможност за индивидуална преценка на релевантните обстоятелства с изтичане на двумесечен срок от датата на вписване на решението за откриване на производство по несъстоятелност, се погасява и правото на предявяване и правото на получаване на гарантирани трудови вземания?