Дело C-688/15: Anisimovienė и др., Заключение от 15 юни 2017 г.

1. Следва ли Директивата за депозитите да се тълкува в смисъл, че средства, прехвърлени със съгласието на съответните лица чрез задължаване на техните сметки, или пък преведени или внесени лично от тях по сметка, открита на името на кредитна институция в друга кредитна институция, могат да се считат за депозити по смисъла на тази директива?
2) Следва ли член 7, параграф 1 и член 8, параграф 3 от Директивата за депозитите, разглеждани във връзка един с друг, да се разбират в смисъл, че обезщетение по схемата за гарантиране на депозити се дължи, до определения в член 7, параграф 1 размер, на всяко лице, чието вземане може да се установи преди датата на административния акт или на съдебното решение по член 1, точка 3, подточка i) или ii) от Директивата за депозитите?
3) В контекста на Директивата за депозитите, от значение ли е определението за „обичайни банкови сделки“ за тълкуването на понятието за депозит като кредитно салдо, произтичащо от банкови сделки

Следва ли това определение да се взема предвид и при тълкуването на понятието за депозит в националните законодателни актове, с които се транспонира Директивата за депозитите?
4) При утвърдителен отговор на третия въпрос, как следва да се разбира и тълкува използваното в член 1, точка 1 от Директивата за депозитите понятие за обичайни банкови сделки, и по-точно:
a) кои банкови сделки следва да се приемат за обичайни или въз основа на какви критерии следва да се определя дали дадена банкова сделка е обичайна?
б) следва ли понятието за обичайни банкови сделки да се преценява с оглед на целта на извършените банковите сделки или на страните по тях?
в) следва ли използваното в Директивата за депозитите понятие за депозит като кредитно салдо, произтичащо от обичайни банкови сделки, да се тълкува като обхващащо само случаите, при които всички сделки, водещи до формирането на такова салдо, се считат за обичайни?
5) Когато средствата попадат извън обхвата на понятието за депозит по Директивата за депозитите, но държавата членка е избрала да транспонира Директивата за депозитите и Директивата за инвеститорите в националното законодателство по такъв начин, че и средствата за които вложителят има вземане, произтичащо от задължение на кредитна институция за предоставяне на инвестиционни услуги, също се разглеждат като депозити, може ли депозитите да бъдат гарантирани само ако се установи, че в конкретния случай кредитната институция е действала като инвестиционно предприятие и средствата са ѝ прехвърлени за извършване на инвестиционна дейност по смисъла на Директивата за инвеститорите и на [Директива 2004/39]?
1. В случаите, когато кредитна институция действа като инвестиционно предприятие, на което са преведени средства за придобиването на издадени от същата кредитна институция дългови ценни книжа, но емисията не е извършена и ценните книжа не са прехвърлени в собственост на лицето, предоставило средствата, въпреки че със съответните средства вече е задължена банковата сметка на това лице и е заверена банкова сметка, открита на името на кредитната институция, и те не могат да бъдат върнати, и когато освен това волята на националния законодател, що се отнася до прилагането на конкретна защитна схема в такива случаи, не е ясна, може ли член 1, точка 1 oт Директива 94/19 и член 1, параграф 4 oт Директива 97/9 да бъдат приложени пряко, за да се определи приложимата схема на гарантиране, и дали предвиденото използване на средствата е решаващ критерий за тази цел

Достатъчно ясни, точни и безусловни ли са тези норми, така че да предоставят права на частните субекти, на които те могат да се позоват пред националните съдилища в подкрепа на исковете си за обезщетение срещу държавния гаранционен орган?
2. Трябва ли член 2, параграф 2 oт Директива 97/9, който уточнява вземанията, които са обхванати от схемата за обезщетяване на инвеститорите, да се схваща и тълкува в смисъл, че включва и претенциите за връщане на средства, които инвестиционно предприятие дължи на инвеститори, но не държи от тяхно име?
3. Ако отговорът на втория въпрос е утвърдителен, достатъчно ясен, точен и безусловен ли е член 2, параграф 2 oт Директива 97/9, който уточнява вземанията, обхванати от схемата за обезщетяване, така че да предостави права на частните субекти, на които те да могат да се позоват пред националните съдилища, за да обосноват исковете си за заплащане на обезщетение срещу държавния гаранционен орган?
4. Трябва ли член 1, точка 1 oт Директива 94/19 да се схваща и тълкува в смисъл, че определението за депозит по тази директива включва и средствата, с които е задължена личната сметка на дадено лице с негово съгласие и е заверена сметка, открита на името на кредитната институция в същата кредитна институция и предназначена за заплащане на дългови книжа на същата институция, които ще бъдат издадени в бъдеще?
5. Трябва ли член 7, параграф 1 и член 8, параграф 3 oт Директива 94/19, във връзка един с друг, да се схващат и тълкуват в смисъл, че обезщетение по схемата за гарантиране на депозити се дължи, до посочения в член 7, параграф 1 размер, на всяко лице, чието вземане може да се установи преди датата на административния акт или решението, посочени в член 1, точка 3, подточки i) и ii) oт Директивата за депозитите

Трябва ли Директивата за депозитите да се тълкува в смисъл, че средства, прехвърлени със съгласието на съответните лица чрез задължаване на техните сметки или пък преведени или внесени лично от тях по сметка, открита на името на кредитна институция в друга кредитна институция, могат да се считат за депозити по смисъла на тази директива?