Дело C-658/18: Governo della Repubblica italiana (Статут на италианските мирови съдии), Заключение от 23 януари 2020 г.

1. Попада ли в понятието за обща европейска юрисдикция, компетентна да отправя преюдициални запитвания съгласно член 267 ДФЕС, мировият съдия — запитваща юрисдикция, въпреки че поради липсата на сигурност на работното място националната правна уредба не му признава условия на труд, еднакви с тези на професионалните магистрати, макар да изпълнява същите правораздавателни функции и да е част от националната съдебна система, което представлява нарушение на установените от Съда в решения от 19 септември 2006 г., Wilson (C‑506/04, EU:C:2006:587, т. 47—53), от 27 февруари 2018 г., Associaçâo Sindical dos Juizes Portugueses (C‑64/16, EU:C:2018:117, т. 32 и 41—45), и от 25 юли 2018 г., Minister for Justice and Equality (Недостатъци на съдебната система) (C‑216/18 PPU, EU:C:2018:586, т. 50—54), гаранции за независимост и безпристрастност на общите европейски юрисдикции?

2. При утвърдителен отговор на първия въпрос, попада ли трудовата дейност на мировия съдия — заявител, в понятието „работник на срочен договор“ по член 1, параграф 3 и член 7 от Директива 2003/88 във връзка с клауза 2 от Рамковото споразумение за срочната работа, което е част от Директива 1999/70, и във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз, така както е тълкувано от Съда в решения от 1 март 2012 г., O’Brien (C‑393/10, EU:C:2012:110), и от 29 ноември 2017 г., King (C‑214/16, EU:C:2017:914), и при утвърдителен отговор, може ли редовият или професионалният магистрат да се счита за работник на трудов договор за неопределено време, който се намира в сходно положение с мировия съдия, работник на срочен трудов договор, за целите на прилагане на същите условия на труд, установени в клауза 4 от Рамковото споразумение за срочната работа, което е част от Директива 1999/70?

3. При утвърдителен отговор на първия и втория въпрос и като се има предвид практиката на Съда на Европейския съюз относно отговорността на италианската държава за явно нарушение на общностното законодателство от съд, действащ като последна инстанция, в съдебни решения от 30 септември 2003 г., Köbler (C‑224/01, EU:C:2003:513), от 13 юни 2006 г., Traghetti del Mediterraneo (C‑173/03, EU:C:2006:391), и от 24 ноември 2011 г., Комисия/Италианска република (C‑379/10, непубликувано, EU:C:2011:775), противоречи ли на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз във връзка с член 267 ДФЕС, член 2, алинеи 3 и 3‑bis от legge 13 aprile 1988, n. 117, sulla responsabilità civile dei magistrati (Закон № 117 от 13 април 1988 г. за гражданската отговорност на магистратите), който предвижда отговорност на съда за умисъл или груба небрежност „в случай на явно нарушение на закона, както и на правото на Европейския съюз“ и който поставя националния съд пред избора (чието упражняване обаче е основание за гражданска и дисциплинарна отговорност спрямо държавата по делата, в които самата публична администрация е страна в спора по същество, особено когато съдия по делото е мирови съдия, работещ на срочен трудов договор, лишен от ефективна правна, икономическа и социална защита) — както в конкретния случай — дали да наруши националната правна уредба, да я остави без приложение и да приложи правото на Европейския съюз, така както се тълкува от Съда, или да наруши правото на Европейския съюз, като приложи националните разпоредби, които не допускат признаването на защита и противоречат на член 1, параграф 3 и член 7 от Директива 2003/88, клаузи 2 и 4 от Рамковото споразумение за срочната работа, което е част от Директива 1999/70, и член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз?