Дело C-361/12: Carratù, Заключение от 26 септември 2013 г.

1. Допуска ли принципът на равностойност национално законодателство, което в приложение на [Директива 1999/70] предвижда при незаконосъобразно спиране на действието на трудов договор, съдържащ нищожна клауза за срок, различни и значително по-малки по размер икономически последици, отколкото при незаконосъобразно спиране на действието на гражданскоправен договор, съдържащ нищожна клауза за срок?
2. В съответствие ли е с правото на [ЕС], че при конкретното ѝ прилагане предвидената санкция облагодетелства неизправния работодател за сметка на засегнатия от нарушението работник, като продължителността на производството, макар и необходима, пряко уврежда работника в полза на работодателя и мярката, предназначена за възстановяване на предишното положение, намалява ефикасността си с увеличаването на продължителността на производството до почти пълното ѝ отпадане накрая?
3. Когато се прилага правото на [ЕС] по смисъла на член 51 от [Хартата на основните права на Европейския съюз], допускат ли член 47 от Хартата и член 6 от [Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи] продължителността на производство, макар и необходима, да причинява пряка вреда на работник, като облагодетелства работодателя, както и мярка, предназначена за възстановяване на предишното положение, да намалява ефикасността си с увеличаването на продължителността на производството до почти пълното ѝ отпадане накрая?
4. С оглед на уточненията, дадени в член 3, параграф 1, буква в) от Директива 2000/78/ЕО и в член 14, параграф 1, буква в) от Директива 2006/54/ЕО, понятието [„]условия за наемане на работа[“] в клауза 4 от Директивата [1999/70] обхваща ли и последиците от незаконно прекратяване на трудовото правоотношение?
5. При утвърдителен отговор на [четвъртия въпрос] може ли разликата в последиците, които националното законодателство предвижда за незаконното прекратяване на трудово правоотношение в зависимост от това дали то е за неопределено време или е срочно, да бъде обоснована с оглед на клауза 4 [от Директива 1999/70]?
6. Общите принципи на правото на [ЕС] на правна сигурност, защита на оправданите правни очаквания, равни процесуални възможности, ефективна съдебна защита, право на независим съд и като цяло на справедлив процес, гарантирани с член 6, параграф 2 ЕС (който е изменен с член 1, параграф 8 от Договора от Лисабон и към който препраща член 46 ЕС), във връзка с член 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи […] и с членове 46 и 47 и член 52, параграф 3 от Хартата […], трябва ли да се тълкуват в смисъл, че не допускат приемането от италианската държава след значителен период от време (девет години) на нормативна разпоредба като член 32, параграф 7 от Закон 183/10, променяща последиците от висящите производства и причиняваща пряка вреда на работниците в полза на работодателите, както и че не допускат мярката, предназначена за възстановяване на предишното положение, да намалява ефикасността си с увеличаването на продължителността на производството до почти пълното ѝ отпадане накрая?
7. В случай че Съдът не признае посочените принципи като основни принципи на правото на [ЕС] за целите на общото им хоризонтално прилагане от страните и поради това приеме, че разпоредба като член 32, параграфи 5—7 от Закон 183/10 противоречи единствено на задълженията, предвидени в [Директива 1999/70] и в [Хартата на основните права], трябва ли дружество като ответника, което отговаря на характеристиките, изложени [в акта за преюдициално запитване], да се счита за държавен орган за целите на прякото вертикално прилагане на правото на Съюза, и по-конкретно на клауза 4 от [Директива 1999/70] и на [Хартата на основните права]?