Дело C-671/13: Indėlių ir investicijų draudimas и Nemaniūnas, Съдебно решение от 25 юни 2015 г.

Следва ли разпоредбите на член 7, параграф 2 от Директива 94/19 и на точка 12 от приложение I към нея, разглеждани във връзка една с друга, да се разбират и тълкуват в смисъл, че когато държава членка изключи от режима на гарантиране вложителите в кредитна институция, притежаващи издадени от същата институция дългови ценни книжа (депозитни сертификати), това изключение е приложимо единствено в случаите, в които депозитните сертификати разкриват (притежават) всички характеристики на финансов инструмент по смисъла на Директива 2004/39 (също и предвид други актове на Съюза, като например Регламент № 25/2009 на Европейската централна банка), включително възможността да бъдат търгувани на вторичния пазар?

Ако съответната държава членка избере да транспонира Директиви 94/19 и 97/9 в националното си право така, че схемите за защита на вложителите и на инвеститорите да са уредени в един и същ законодателен акт (един и същ закон), следва ли разпоредбите на член 7, параграф 2 от Директива 94/19 и на точка 12 от приложение I към нея, разглеждани във връзка една с друга, както и разпоредбите на член 2, параграф 2 от Директива 97/9, с оглед на член 2, параграф 3 от Директива 97/9, да се разбират и тълкуват в смисъл, че титулярите на депозитни сертификати и на облигации не могат да не бъдат обхванати от нито една от схемите за защита (гарантиране) за целите на посочените директиви?

С оглед на факта, че съгласно националната правна уредба нито една от възможните схеми за защита, предвидени в Директиви 94/19 и 97/9, не е приложима спрямо титулярите на депозитни сертификати и на облигации, издадени от кредитна институция:
а) разпоредбите на член 3, параграф 1, член 7, параграф 1 (изменен с Директива 2009/14) и член 10, параграф 1 от Директива 94/19, разглеждани във връзка една с друга, както и разпоредбите на член 1, параграф 1 от същата директива, в който се дава определение на понятието „депозит“, в достатъчна степен ли са ясни, точни, безусловни и пораждащи субективни права, за да могат частноправните субекти да се позовават на тях пред националните съдилища в подкрепа на претенциите си за обезщетение от създадения от държавата [членка] и отговарящ за изплащането на такива обезщетения гаранционен орган;
б) член 2, параграф 2 и член 4, параграф 1 от Директива 97/9 в достатъчна степен ли са ясни, точни, безусловни и пораждащи субективни права, за да могат частноправните субекти да се позовават на тях пред националните съдилища в подкрепа на претенциите си за обезщетение срещу създадения от държавата [членка] и отговарящ за изплащането на такива обезщетения гаранционен орган?
в) при утвърдителен отговор на посочените по-горе (в букви a) и б) въпроси, коя от двете възможни схеми за защита следва да избере да приложи националният съд, когато се произнася по спор между частноправен субект и кредитна институция, в който е встъпил създаденият от държавата [членка] гаранционен орган, отговарящ за управлението на схемите за защита на вложителите и на инвеститорите?

Следва ли разпоредбите на член 2, параграф 2 и член 4, параграф 2 от Директива 97/9 (във връзка с приложение I към посочената директива) да се разбират и тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която схемата за обезщетяване на инвеститорите не е приложима спрямо онези от тях, които притежават дългови ценни книжа, издадени от кредитна институция, поради вида на финансовите инструменти (дългови ценни книжа) и предвид факта, че застрахованото лице (кредитната институция) не е прехвърлила, нито използвала паричните средства или ценните книжа на инвеститорите без тяхно съгласие

Фактът, че емитентът — кредитната институция, издала дълговите ценни книжа — е същевременно и попечител на тези финансови инструменти (посредник) и че инвестираните парични средства не са отделени от останалите средства, с които разполага кредитната институция, от значение ли е за тълкуването на посочените по-горе разпоредби от Директива 97/9 с оглед на защитата на инвеститорите?