Дело C-305/13: Haeger & Schmidt, Съдебно решение от 23 октомври 2014 г.

1) Може ли и при какви условия договор за поръчка за превоз, с който комитент възлага на комисионер, действащ от свое име и на своя отговорност, организацията по превоз на стоки, който последният изпълнява с един или няколко превозвача за сметка на комитента, да има за основен предмет извършването на превоз на стоки по смисъла на член 4, [параграф] 4, последно изречение от [Римската конвенция]?

2) Ако договорът за поръчка за превоз може да се разглежда като договор за превоз на стоки по смисъла на член 4, [параграф] 4 от [посочената конвенция], без към него да е приложима специалната презумпция за определяне на приложимия закон, поради липсата на съвпадането, което този член изисква, трябва ли текстът на неговото първо изречение, според който договорът за превоз на стоки не е подчинен на общата презумпция по [параграф] 2, да се тълкува в смисъл, че съдът в този случай следва да установи кой е приложимият закон не въз основа на тази окончателно отстранена презумпция, а в приложение на закрепения в член 4, [параграф] 1 общ принцип за определяне, тоест като определи държавата, с която договорът има най-тясна връзка, без да отдава особено значение на държавата на установяване на страната, предоставяща характерната за договора престация?

3) Ако се предположи, че към договора за поръчка за превоз е приложима общата презумпция по член 4, параграф 2, в хипотезата, в която първоначалният възложител е сключил договор с първи спедитор, в чиито права след това е встъпил втори [спедитор], може ли да се допусне, че приложимият закон към договорните отношения между възложителя и този втори спедитор се определя в зависимост от мястото на установяване на първия спедитор, като така посоченият национален закон се счита за общо приложим към цялата сделка по поръчка за превоз?