Дело C-108/17: Enteco Baltic, Заключение от 22 март 2018 г.

1) Следва ли член 143, параграф 2 от Директивата за ДДС да се тълкува в смисъл, че забранява на данъчен орган на държава членка да откаже да приложи освобождаването, предвидено в член 143, параграф 1, буква г) от същата директива, единствено на основание, че към момента на вноса е планирано стоките да се доставят на едно данъчнозадължено за целите на ДДС лице и поради това неговият идентификационен номер по ДДС е посочен в декларацията за внос, но по-късно, след промяна на обстоятелствата, стоките са превозени до друго данъчнозадължено (за целите на ДДС) лице, като на публичния орган е предоставена цялата информация относно самоличността на действителния купувач?

2) При обстоятелства като посочените в настоящия случай, може ли член 143, параграф 1, буква г) от Директивата за ДДС да се тълкува в смисъл, че документи, които не са били оспорени (e-AД товарителници и e-ROR потвърждения), потвърждаващи превозването на стоките от данъчен склад на територията на една държава членка до данъчен склад в друга държава членка, могат да се считат за достатъчни доказателства за действителния износ на стоките за друга държава членка?

3) Следва ли член 143, параграф 1, буква г) от Директивата за ДДС да се тълкува в смисъл, че забранява на данъчните органи на държава членка да откажат да приложат освобождаването, предвидено в същата разпоредба, ако правото на разпореждане е прехвърлено на купувача на стоките не пряко, а посредством посочените от него лица (транспортни предприятия/данъчни складове)?

4) Противоречи ли на принципите на неутралитет на ДДС и на защита [на оправданите правни очаквания] административна практика, съгласно която понятието за прехвърляне на правото на разпореждане и изискванията относно доказателствата, които трябва да се представят за удостоверяването на такова прехвърляне, се тълкуват по различен начин в зависимост от обстоятелството дали е приложим член 167 или член 143, параграф 1, буква г) от Директивата за ДДС?

5) Включва ли в своя обхват принципът на добросъвестност във връзка с облагането с ДДС и правото на лицата на освобождаване от ДДС при внос (съгласно член 143, параграф 1, буква г) от Директивата за ДДС) в случаи като този в главното производство, а именно когато митническият орган отказва на данъчнозадължено лице правото на освобождаване от ДДС при внос, тъй като не са изпълнени условията за последваща доставка на стоки в рамките на Европейския съюз (съгласно разпоредбите член 138 от Директивата за ДДС)?

6) Следва ли член 143, параграф 1, буква г) от Директивата за ДДС да се тълкува в смисъл, че забранява административна практика на държава членка, съгласно която допускането, че, на първо място, правото на разпореждане не е прехвърлено на конкретен договорен партньор, и на второ място, че данъчнозадълженото лице е знаело или е могло да знае за възможна измама с ДДС, извършена от договорния партньор, се основава на факта, че предприятието е осъществявало връзка с договорния партньор чрез електронни съобщителни средства и че при направена проверка от данъчен орган е установено, че договорните партньори не извършват дейност на посочените адреси и не са декларирали ДДС върху сделките с данъчнозадълженото лице?

7) Следва ли член 143, параграф 1, буква г) от Директивата за ДДС да се тълкува в смисъл, че макар тежестта за доказване на правото на освобождаване от данък да е за данъчнозадълженото лице, това все пак не означава, че при разглеждането на въпроса за прехвърлянето на правото на разпореждане компетентните публични органи не са длъжни да събират информация, достъпна само за публичните органи?