Дело C-232/20: Daimler, Заключение от 9 септември 2021 г.

1) Когато работник е назначен в предприятие ползвател чрез агенция за временна заетост на работно място, което е открито за постоянно и не се заема по заместване, трябва ли да се приеме, че още само поради този факт назначението му вече не е „временно“ по смисъла на член 1 от [Директива 2008/104]?
2) Когато назначението на работник чрез агенция за временна заетост продължава до 55 месеца, трябва ли да се приеме, че то вече не е „временно“ по смисъла на член 1 от [Директива 2008/104]?
При утвърдителен отговор на първия и/или втория въпрос възникват следните допълнителни въпроси:
3.1) Има ли право наетият чрез агенция за временна заетост работник да иска учредяване на трудово правоотношение с предприятието ползвател, въпреки че националното право не предвижда такава санкция преди 1 април 2017 г.?
3.2) Трябва ли да се приеме, че национална разпоредба като член 19, параграф 2 от AÜG е в противоречие с член 1 от [Директива 2008/104], доколкото едва от 1 април 2017 г. въвежда 18‑месечен индивидуален максимален срок на назначението, но изрично предвижда да не се вземат предвид предишни периоди на назначение, при положение че при отчитане на предишните периоди назначението вече не би могло да се окачестви като временно?
3.3) Може ли удължаването на индивидуалния максимален срок на назначението да бъде оставено на преценката на страните по колективния трудов договор

Ако отговорът е утвърдителен, важи ли това и за страните по колективен трудов договор, които имат компетентност не относно трудовото правоотношение на съответния нает чрез агенция за временна заетост работник, а относно сектора на предприятието ползвател?