Дело C-390/96: Lease Plan Luxembourg/Belgische Staat, Съдебно решение от 7 май 1998 г.

Следва ли понятието „постоянен обект“ по смисъла на член 9, параграф 1 от Шестата Директива за ДДС да се тълкува в смисъл, че предприятие от една държава членка, което отдава под наем или лизингова определен брой автомобили на клиенти, установени в друга държава членка, има ipso facto, поради това отдаване под наем, постоянен обект в тази друга държава членка?

Ако отговорът на предходния въпрос е положителен: следва ли член 9, параграф 1 от Шестата Директива за ДДС да се тълкува в смисъл, че услуги, състоящи се в отдаване под наем на превозни средства, могат да се считат за предоставени от постоянен обект в Белгия в случай, че доставчикът на услугите има място на стопанска дейност в Люксембург и почти всички договори се договарят и сключват от това място на стопанска дейност в Люксембург с клиенти, установени в Люксембург, а само ограничен брой превозни средства (приблизително 10 автомобила от автопарк от почти 1000 превозни средства) се закупуват в Белгия и се поддържат или ремонтират в Белгия?

Следва ли членове 6 и 59 от Договора за ЕИО да се тълкуват в смисъл, че чуждестранни данъчно задължени лица, които получават стоки или услуги в Белгия и впоследствие искат възстановяване на ДДС във връзка с такива стоки или услуги съгласно Осмата Директива за ДДС, не могат, в случай на забавено възстановяване, да получат по-ниска лихва, която, освен това, започва да тече едва от момента, в който такива чуждестранни данъчно задължени лица връчат официално уведомление на белгийската държава, докато в случай на забавено възстановяване на белгийски данъчно задължени лица, последните получават по-висока лихва, която автоматично и без официално уведомление започва да тече веднага след изтичането на законовия срок за възстановяване?