Дело C-159/97: Castelletti, Съдебно решение от 16 март 1999 г.

1. Необходимо ли е съгласието на страните по отношение на клауза за избор на съд да бъде установено съгласно член 17 от Конвенцията, изменена с Конвенцията за присъединяване от 9 октомври 1978 г., доколкото се позовава на понятието „обичай“ (usages), като същевременно използва термина „сключен“?

2. Какво се изисква конкретно, за да има „форма, която съответства“ по смисъла на член 17 от Конвенцията

По-специално, трябва ли клаузата за избор на съд да бъде включена в писмен документ, подписан от страната, която я е изготвила, и трябва ли подписът да бъде придружен от препратка към клаузата; трябва ли тази клауза да се откроява ясно сред останалите клаузи и трябва ли езикът, на който е съставена, да е свързан с националността на страните?

3. Съществуват ли ограничения относно избора на съд по член 17 от Конвенцията

Необходимо ли е избраният съд да има връзка с делото, може ли сезираният съд да преразгледа валидността на клаузата, както и намерението на страната, която я е включила, и може ли фактът, че приложимите материалноправни разпоредби пред избрания съд ограничават отговорността на тази страна, да повлияе на валидността на клаузата за избор на съд?

4. Какво се изисква за съществуването на обичай в международната търговия или стопанска дейност по смисъла на член 17 от Конвенцията

Необходимо ли е този обичай да съществува във всички държави-членки или е достатъчно да се практикува в държавите, които традиционно играят водеща роля в съответния сектор

Как се установява този обичай, каква публичност се изисква и какви са последиците, ако валидността на клаузата за избор на съд е оспорвана пред съдилищата?

5. Как се определя осведомеността на страните относно обичая

Коя страна трябва да е осведомена, има ли значение националността ѝ и каква степен на осведоменост се изисква?