Дело C-143/18: Romano, Заключение от 28 март 2019 г.

1) Трябва ли член 6, параграф 2, буква в) от Директива 2002/65/ЕО да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна разпоредба или практика като разглежданата в главното производство, която не предвижда изключване на правото на оттегляне от договора при дистанционни договори за кредит, чието изпълнение е напълно приключено от двете страни по изричното искане на потребителя, преди потребителят да е упражнил правото си на оттегляне от договора?

2) Трябва ли член 4, параграф 2, член 5, параграф 1 и член 6, параграф 1, втора алинея, второ тире и параграф 6 от Директива 2002/65/ЕО да се тълкуват в смисъл, че при преценката дали е получена надлежно информацията, предвидена в националното право в съответствие с член 5, параграф 1 и член 3, параграф 1, точка 3, буква а) от Директива 2002/65/ЕО, и относно упражняването на правото на потребителя да се оттегли от договора, съгласно националното право следва да се изхожда единствено от способността за разбиране, която притежава относително осведоменият, в разумни граници наблюдателен и съобразителен среден потребител, като се вземат предвид всички релевантни факти и всички обстоятелства, съпътстващи сключването на договора?

3) При отрицателен отговор на първия и втория въпрос:

Трябва ли член 7, параграф 4 от Директива 2002/65/ЕО да се тълкува в смисъл, че не допуска правна разпоредба на държава членка, която предвижда, че при уведомление за оттегляне от дистанционен договор за потребителски кредит доставчикът трябва не само да възстанови на потребителя сумата, която е получил от него по договора за дистанционна търговия, но и да му заплати обезщетение за използването на тази сума?