Дело C-216/99: Prisco и CASER, Съдебно решение от 10 септември 2002 г.

Съгласно членове 10 и 12, параграф 1, буква е) от Директива 69/335/ЕИО, допуска ли се въвеждането на национално законодателство, каквото е въведено от италианския законодател в член 11, параграфи 1 и 2 от Закон № 448/1998, което – с обратно действие – намалява сумите, подлежащи на възстановяване като неправомерно платени годишни такси за вписване в търговския регистър на документи на дружествата, за всеки от които вече е платена сума, предвидена в националното законодателство

Допустимо ли е – с оглед на тази директива – националният законодател да дублира, с обратно действие чрез т.нар. тълкувателен закон, такси, които вече са били платени?

Принципите на правна сигурност и защита на лицата, както и принципът на пропорционалност, изискват ли държавата членка да не се позовава на национални правила за давностни срокове, каквито произтичат от разпоредбите на член 11, параграф 2 от Закон № 448/1998 във връзка с член 13, параграф 2 от Декрет № 641/1972, като се има предвид, че посоченият член 11 с обратно действие разширява приложението на тригодишния давностен срок и за данъци, платени, но не дължими, докато член 13, параграф 2 – според обичайното тълкуване на използваните думи – се отнася изрично само до „възстановяване на такси, платени по погрешка“, така че да подтикне не само заинтересованите лица, но и всички съдии да го тълкуват по този начин

Позволява ли принципът на правна сигурност националният съд да приложи – апостериори – давностен срок, основан на разпоредба, която според обичайното значение на думите не се прилага към конкретния случай?

Съгласимо ли е с принципите на правото на Общността и с тълкуването на Директива 69/335/ЕИО, дадено от Съда на Европейските общности, член 11, параграф 1 от Закон № 448/1998, който с обратно действие определя единна такса от 500 000 ITL за вписване на учредителния акт и различни фиксирани такси за вписване на други документи на дружествата (вариращи от 750 000 до 90 000 ITL в зависимост от вида на дружеството), като се има предвид, че тази разпоредба е приета без предварително определяне или изчисляване на разходите за предоставената услуга и без видима връзка между събраните суми и действително получената услуга?

Независимо от това дали сумите, събрани от италианската държава по член 11, параграф 1 от Закон № 448/1998, представляват такси, платени като възнаграждение за услуга, съвместимо ли е с принципа на еквивалентност между вътрешния и общностния правен ред по отношение на защитата на правата на лицата и/или с принципа на ефективното упражняване на правата, предоставени от правото на Общността, определянето на законна лихва, дължима от държавата – както е посочено в член 11, параграф 3 – от датата на подаване на искането за възстановяване и при годишен лихвен процент от 2,5 %, който е по-нисък от годишните лихвени проценти, предвидени по принцип за данъци, платени, но не дължими, или за други суми, платени, но не дължими?