Дело C-585/19: Academia de Studii Economice din Bucureşti, Заключение от 11 ноември 2020 г.

Как следва да се разбира определението за работно време в член 2, точка 1 от Директива 2003/88/ЕО, а именно „всеки период, през който работникът работи на разположение на работодателя и изпълнява своята дейност или задължения“ — в смисъл, че се отнася само до един договор (на пълен работен ден), или в смисъл, че се отнася до всички (трудови) договори, сключени от работника?
Как трябва да се тълкуват задълженията на държавите членки, предвидени в член 3 от Директива 2003/88 (задължение да предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на почивка с минимална продължителност от 11 последователни часа за всеки период от 24 часа) и в член 6, буква б) от Директива 2003/88/ЕО (определяне на максимална продължителност на седмичното работно време средно от 48 часа, включително извънредния труд) — в смисъл, че установените в тях ограничения се отнасят само за един договор, или в смисъл, че установяват ограничения по отношение на всички договори, сключени с един и същ работодател или с различни работодатели?
В случай че в отговорите на първия и втория въпрос има тълкуване, което изключва възможността държавите членки да уреждат на национално равнище прилагането на член 3 и член 6, буква б) от Директива 2003/88/ЕО по отношение на [всеки] договор, при липсата на национални разпоредби, които предвиждат, че минималната междудневна почивка и максималното седмично работно време трябва да се спазват по отношение на работника (независимо от това колко трудови договора сключва с един и същ работодател или с различни работодатели), може ли публична институция на държава членка, която действа от името на държавата, да се позове на прякото прилагане на разпоредбите на член 3 и член 6, буква б) от Директива 2003/88/ЕО и да санкционира работодателя за неспазване на ограниченията, предвидени в Директивата за междудневната почивка и/или максималното седмично работно време?