Околна среда

Какъв следва да е подходът на националния съд при постановяването на решение за присъждане на съдебните разноски спрямо представител на обществеността, който е загубил дело в областта на околната среда, предвид изискванията на член 9, параграф 4 от Орхуската конвенция, така както е въведен с член 10a от Директива 85/337 и член 15a от Директива 96/61?
Как следва да се реши въпросът дали разноските по спора са или не са „възпрепятстващо скъпи“ по смисъла на член 9, параграф 4 от Орхуската конвенция, въведена с тези директиви: въз основа на обективни критерии (например като се вземе предвид възможността на „средния“ представител на обществеността да плати евентуалните разноски), въз основа на субективни критерии (като се вземат предвид средствата, с които разполага жалбоподателят в конкретния случай) или пък чрез съчетаване на тези два подхода?
Следва ли това да се преценява изцяло въз основа на националното право на държавата членка, която има задължението да постигне единствено предвидения от посочените директиви резултат, а именно съответните производства да не бъдат „възпрепятстващо скъпи“?
При преценката дали производствата са „възпрепятстващо скъпи“ от значение ли е обстоятелството, че жалбоподателят всъщност не се е отказал да подаде или поддържа жалбата си?
Допустимо ли е i) въззивният съд или ii) по-горна инстанция при последващо обжалване да разреши тези въпроси, като следва различен подход от подхода, който е трябвало да следва първата инстанция?